Международните организации, сигурността на Балканитe и концепцията за мироопазването след 1990 г.
By Dr. Nadia Boyadjieva, Associate Professor of International Law and International Relations, Faculty of Law, Plovdiv University
This article deals with the role played by international organizations such as the U.N., NATO and EU in conflict management in the ex-Yugoslavia area. The issues of regional and collective security are analysed through various case studies of peecekeeping missions in the Balkans. The other issues discussed deal with the evolviong concept of the role of international organizations in the geopolitical environment of the post-Cold War period.
Keywords: ЕU; NATO; regional security; Balkans; peace-keeping; Nadia Boyadjieva
Мироопазващите операции са сред най-важните елементи в концепцията за колективното използване на военна сила в годините на Студената война. Те допринасят за изолирането на някои конфликти от съперничеството между свръхдържавите. В същото време те демонстрират и волята на международната общност да обедини усилията и да действува с решимост в името на запазването на световния мир и регионалната стабилност. Уставът на ООН предвижда механизъм за създаване на въоръжени сили и използването им за урегулиране на конфликти. Историята на международните отношения след 1945 г. познава немалко случаи, когато е налице крайна необходимост за използване на тези сили. (* 1). Тенденцията на използването на въоръжените сили на ООН е особено силна след разпадането на двуполюсната международна система. В периода след Втората световна война операциите по мира в много случаи са ограничавани от неспособността на петте държави-постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН да действат синхронизирано в мироопазващи операции, най-вече поради техните идеологически различия и свързаните с тях геополитически ограничения.
Краят на Студената война изправи международната общност пред голямото предизвикателство – как да реагира, когато конфликтите в повечето случаи не са между държави, а между враждебно настроени местни фракции и групировки. Комплексният характер на съвременните кризи, които са най-често едновременно на етническа, религиозна, политическа и социална основа, изискват възприемането на интегриран подход при управлението им. През предходните десетилетия подкрепата на една от двете свръх-държави упражнява сдържащи функции на местно и регионално равнище, но създаденият през 90-те години на ХХ в. вакуум във властта се запълва от лидерите на местните военни групировки. Избухването на вътрешни конфликти и последвалите хуманитарни катастрофи в различни райони на света изискват от международната общност да даде колективен отговор на нарушаването на международните норми не само между държавите, но и вътре в тях. Наблюдаваме качествено нова тенденция в реакцията срещу нарушаването на международните норми. Международната общност започва да се придържа към разбирането, че причините за намеса, включително и за военен ангажимент, произтичат не само от хуманитарни съображения. Друго пважно съображение за използване на военна сила е посегателството към международния мир и сигурност. Такова разбиране е от важно значение, защото то отбелязва появата на една нова концепция за намеса, различна от разбиранията в предишни исторически периоди.
В сферата на сигурността се налага идеята за предприемане на съвместни усилия и действия по посока засилване ресурсите и възможностите за провеждане на операции по мира, тъй като военната сила сама не е в състояние да се справи със задачите по предотвратяване или разрешаване на конфликтите. Така през 90-те години на ХХ в. регионалните структури за сигурност демонстрират подчертан интерес към международната намеса в регионални кризи. Дотогава подобни операции се разглеждат като възможност за намеса изключително на ООН. Проблемите на сигурността след края на Студената война изискват създаването на по-жизнеспособни и ефективни механизми за разрешаване и предотвратяване на конфликтите от традиционната концепция за мироопазването. Тази презумпция засяга не само Световната организация, но и структурите за регионална и колективна сигурност като ЕС и НАТО.
През 90-те години на ХХ век ООН среща сериозни затруднения да намери подходящ отговор на новите предизвикателства. Проблемите са предизвикани най-вече от липсата на достатъчно материални и/или управленски ресурси, с които да подкрепи драстично увеличилия се брой мироопазващи мисии. ООН се обявява за по-ефективни мироопазващи действия и призовава държавите-членки на организацията да осигурят политическа, административна, материална и финансова подкрепа за тези мисии.
Операциите по мира в Босна и Херцеговина и Косово показват, че новата обстановка и среда на сигурност изискват международно сътрудничество, “споделяне” на ролите и оперативно сътрудничество. (* 2) Мисиите в Босна и Херцеговина и Косово са сред най-големите мироопазващи операции в историята на ООН. В същото време те са и първите пълномащабни операции в историята на НАТО. Значението им произтича от факта, че те спомагат за промени в традиционното разбиране за съюзи в Европа. Причината за това може да бъде потърсена и в новите предизвикателства пред новопоявилите се проблеми на сигурността, които излизат извън съдържанието на понятието според класическото за втората половина на ХХ век разбиране.
По време на Студената война концепцията за “съюз”, поне в контекста на Североатлантическия договор, е сведена до ролята на НАТО като организация, служеща на целите на западно-европейските държави-членки и на Съединените щати в отношенията им с "другия" блок. В първите години от създаването на Алианса фокусът е насочен най-вече към използването на дипломатическите и икономическите подходи, а по-късно преобладават военните. Появилите се ангажименти по мироопазването и в Европа повлияват в известна степен върху определени елементи и формулировки в доктрините на ООН и НАТО. Мироопазващите операции съпътстват международната намеса в различните кризи в бившето югопространство. Осъществен и първият опит на ООН и НАТО за институционално сътрудничество, като успехите, несполуките и трудностите на терена неизменно присъстват.
В началото на 90-те години на ХХ в. НАТО също трябва да се адаптира към променящите се политически реалности. Промените в стратегическата концепция на Съюза и възникналите проблеми по опазването на международния мир и сигурност водят до нови елементи на сътрудничество между европейските структури за сигурност и съответствуващите им органи и институции /ОССЕ, ЕС и ЗЕС/. Предефинирането на мястото на Съюза в европейската система за сигурност намира израз в трансформацията и адаптацията на съществуващите концепции и терминологии към променената обстановка в Европа. В “Римската декларация относно мира и сътрудничеството” на държавните и правителствени ръководители на страните от НАТО от 1991 г. е категорично заявено: “Предизвикателствата, пред които сме изправени днес в тази Нова Европа не могат да бъдат посрещнати от една единствена институция, а само от мрежа от взаимносвързани структури, обвързващи в едно страните от Европа и Северна Америка. В резултат, започна работата по създаването на нова архитектура на сигурност в Европа, в която НАТО, СССЕ, ЕС, ЗЕС и Съветът на Европа взаимно се допълват. Много важни са и регионалните рамки на сътрудничество. Това взаимодействие е от най-голяма важност за предотвратяване на нестабилността и разделението, които могат да произтекат от различни причини като икономическото неравенство и насилствения национализъм”. (* 3) Подходът към Югославската криза от 90-те години на ХХ век е свидетелство за приложението на новата доктрина за мироопазването и на “Новата стратегическа концепция” на НАТО. И в Босна и Херцеговина, и в Косово, ООН загубва част от своя авторитет. В същото време НАТО претендира да играе ролята на омиротворител и в перспектива - основен гарант на стабилността, сигурността и регионалния мир в Европа.
Между ООН и НАТО съществуват определени различия в доктрините по отношение на провеждането на мироопазващи операции на Балканите. (* 4) Главната роля на ООН в началото на 90-те години е свързана с традиционния подход към подобни операции, включващ запазването на неутралитета и използването на сила като крайна мярка в случаите на самозащита. Опитът на международната общност при разрешаването на конфликтите на Балканите показва, че невинаги този подход може да осигури достатъчно ефективни средства за сдържането на враждуващите страни, които с действията си нарушават резолюции на Съвета за сигурност на ООН. Световната организация е принудена да работи за предефинирането на съдържанието и мандата на мироопазващите операции и да очертае тяхното ново място в международната система за сигурност .(* 5) В тази връзка подходът на НАТО е доста по-гъвкав и потенциално по-ефективен, тъй като разглежда използването на сила едновременно като фактор на сдържането и “убеждаването” на враждуващите страни и така превръща военната сила във важен елемент от една успешна стратегия на намеса. Така акцентът се поставя върху използването на сила в случаи, когато НАТО приема, че са застрашени изпълнението на мандата на операцията и живота на военния контингент, да се спрат злонамерени действия или да се предотврати хуманитарна катастрофа. Военните ресурси, с които НАТО разполага, също придобиват голяма важност с оглед променящата се мироопазваща доктрина.
Новите обстоятелства предопределят все по-тясното сътрудничество между регионалните организации. Основен приоритет на ЕС е не само сътрудничеството с НАТО, но и с ООН. ЕС признава основополагащата отговорност на Съвета за сигурност на ООН по отношение съхраняването на международния мир и сигурност. Историята на сътрудничеството между ООН, НАТО и ЕС в областта на мироопазването, е твърде динамична, изпълнена с противоречив опит и поуки, извлечени от успехите и провалите. Периодът на войната в Босна и Херцеговина (1992-1995 г.) е особено труден. Историята на ЮНПРОФОР е изпълнена с примери на бавни и некоординирани действия, които в някои случаи имат за последица преки заплахи за сигурността на мироопазващите части, представителите на организациите за хуманитарна помощ и цивилното население. Възникват конфликти при решаването на важни проблеми като исканията за нанасяне на въздушни удари, спорове за тяхната ефективност и формите на контрол, след като са предприети. Има примери, когато въздушните удари са поискани от частите на ООН на терена, извършено е съответното планиране от НАТО, за да бъде то в крайна сметка подложено на вето от отговорния за въздушните удари представител на ООН. В други случаи предложени от НАТО мерки не получават подкрепа, което на практика означава, че Съюзът е ограничаван.
Анализирайки действията на ЮНПРОФОР по време на тригодишната война, някои експерти твърдят, че те са пълен провал, тъй като в тях се открояват толкова недостатъци, че само последвалата намеса на НАТО с по-силен мандат прави изпълнението на мисията възможно. През целия период на войната в Босна и Херцеговина (1992-1995 г.) Съветът за сигурност разширява първоначалния мандат, възлагайки на операцията нови и по-мащабни задачи, като същевременно запазвай старите правила и процедури.(* 6) Може да се приеме, че ООН прави грешка като оставя събитията на терена да определят задачите на операциите по мира, а не се съсредоточава около едно по-активно оперативно планиране, включващо стриктно дефинирани задачи и крайни цели.
Мандатът на мироопазващата операция в Косово е посочена в Резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН .(* 7) Тя делегира на международната общност широкия мандат за изграждане на демократичните институции на самоуправление, както и за осигуряване на безопасна среда за цивилното население. Мирният процес в Косово се основава на четири стълба, като всеки тип задачи са отредени на различна международна организация. Хуманитарната помощ е възложена на Върховния комисар за бежанците към ООН. Гражданската администрация е съсредоточена в ЮНМИК. Мисията на ЮНМИК започва на 10 юни 1999 г. Тя подсигурява временната гражданска администрация на Косово, докато създаде и наблюдава развитието на временни демократични институции на самоуправление, които ще поемат отговорността за очакваното политическо решение. Отговорностите на ЮНМИК включват изпълнението на основните административни функции; подкрепата на усилията по хуманитарната помощ и възстановяването; осигуряване на безопасното завръщане на бежанците и разселените лица; съблюдаването на реда и законността; организиране и наблюдение на развитието на временните демократични институции на самоуправление; прехвърлянето на властта на тези институции; подпомагане на политическия процес по определянето на бъдещия статут на Косово; и накрая, надзора по прехвърлянето на властта от временните институции към онези, които ще се създадат според политическото решение.
Първостепенна задача и за КФОР, и за ЮНМИК е възстановяването на реда и създаването на условия цивилното население да може да се завърне в родните си места и да получи хуманитарна помощ. В Косово ООН се ангажира със задачите да изгради отново унищожената изцяло гражданската структура и да осигури хуманитарната помощ за цивилното население. (* 8) Усилията по демократизацията и изграждането на институциите са предоставени на ОССЕ. И накрая, ЕС поема ангажимента и отговорността за икономическото възстановяване. Тези действия запазват сръбския териториален интегритет, но не позволяват на властите в Сърбия да управляват областта. Косово се администрира политически от ООН и там патрулират войски на НАТО. ЮНМИК е институцията, която ръководи територията – тя има административната, законодателната и изпълнителната власт над Косово, като се приема, че с течение на времето тези отговорности ще бъдат предадени на бъдещо правителство на “косоварите”, което става реалност през 2008 г.
Опитът от прилагането на Дейтънските споразумения показва, че разделянето на гражданските от военните аспекти на Общорамковото споразумение за мир води до нежелани резултати и затруднява изграждането на мира. По тази причина мандатът на КФОР през 1999 г. е много стриктно формулиран - КФОР има две основни области от задачи – военно-оперативно командване и контрол и политическата сфера да действие. КФОР има също и задачата да поддържа тясна връзка с ЮНМИК в изработването на обща стратегия. Те редовно координират дейностите си като командващите КФОР и ЮНМИК се срещат почти всеки ден, опитвайки се да формулират практически решения. Много важен елемент в командната структура на КФОР и за партньорските отношения с другите структури на европейската сигурност е сътрудничеството с Юрокорпс. Подобно на примера на ИФОР/СФОР и КФОР получава от Североатлантическия съвет задачата да подсигури помощ за работата на Международния трибунал за престъпленията в бивша Югославия (МТПБЮ). Ето защо КФОР осигурява сигурна среда за работата на персонала на МТПБЮ, информация при изпълнението на неговата мисия, логистична подкрепа и предоставя помощ при ареста на издирваните лица. (* 9) Освен това, ИФОР и СФОР вече формулирали правилата за задържане и те се прилагат, по аналогия, и за КФОР.
Позицията на Русия за решаването на конфликта, и конкретно по повод намесата на НАТО, е от съществено значение. Москва осъжда едностранните действия на НАТО като противоречащи на международните норми, което контрастира на концепцията на НАТО, че хуманитарната катастрофа оправдава използването на военна сила. Протестирайки срещу намесата на НАТО в Косово, Русия решава да прекъсне за почти година контактите си с Алианса в рамките на Постоянния съвместен съвет “НАТО – Русия” непосредствено след началото на кризата. Напрежението спада след посещението на Генералния секретар на НАТО лорд Робертсън в Москва на 16 февруари 2000 г., когато НАТО и Русия декларират общата решимост да си сътрудничат в областта на широк спектър на въпроси на сигурността в Европа. (* 10)
Твърде важни за анализа на ролята на НАТО в Косово са коментарите за мисията на КФОР, направени в Рим от лорд Робъртсън, скоро след като той поема поста генерален секретар на НАТО. В изказването си лорд Робертсън подчертава, че конфликтите в Босна и Херцеговина и в Косово са показали ясно, че мироопазването и предотвратяването на конфликти вече не са концепции, които се прилагат към други райони на света, но не към днешна Европа. Нито са концепции, които са грижа само на ООН. Напротив, Европа трябва да приеме, че този континент е все още подложен на политически, икономически и военен натиск, който може да доведе и води до открит конфликт. В тази връзка, всички наши институции трябва да се подготвят да посрещнат тези нови предизвикателства”. (* 11)
Според лорд Робертсън, Косово послужи “като пример едновременно за сложността на управлението на кризи и за широкия диапазон от мерки, които НАТО приложи – и все още прилага” – включително предотвратяването на конфликта, изолиране на конфликта и усилията за стабилизиране на региона, хуманитарната помощ, привличането на Русия “на борда ”посредством диалог и консултации, боеспособни мироопазващи сили, и икономическа помощ за региона. Според него политическите и военните реформи в НАТО са започнали далеч преди Косово, но те са изплатили цената си по време на кампанията. “Този Алианс адаптира своя политически и военен инструментариум… Ние променихме стратегията си и структурите на нашите сили, за да има по-добър отклик на предизвикателствата на операциите по поддържане на мира....По време на кампанията в Косово, всички тези реформи изплатиха цената си”. Признавайки, че “въпреки всички наши усилия, ние не успяхме да предотвратим Косовския конфликт”, лорд Робертсън заявява, че механизмите за предотвратяване на конфликти – от ОССЕ до партньорските инициативи на НАТО, трябва да бъдат заздравени.
Обединените усилия на международната общност при прилагането на мирния процес в съответствие с военните и гражданските аспекти на Общорамковото споразумение за мир Босна и Херцеговина (по-специално действията на ръководените от НАТО мисии на ИФОР/СФОР/ и ескалацията на Косовската криза и последвалата я въздушна кампания и мисията на КФОР) позволяват на международната общност да извлече и други поуки за бъдещето на мироопазванети. Оценявайки опита на НАТО в сътрудничество с международната общност, лорд Робертсън казва: “Ние успяхме да спрем разпространението на кризата; прекратихме етническото прочистване и сега да работим заедно с Пакта за стабилност и по-широката международна общност, за да можем да предложим на цяла Югоизточна Европа по-ясна перспектива на утрешния ден.” (* 12) На практика, между НАТО и ООН и техните структури на терена е установен баланс, но той остава деликатен, въпреки че и двете организации се стараят да допълнят съвместните си усилия в мирния процес. В Косово, както и в Босна и Херцеговина, е налице ясно разграничение между гражданските и военните аспекти по прилагането на мира, като ръководещ принцип е двата елемента да вървят ръка за ръка и да са от еднаква важност. Обстановката на терена превръща КФОР в по-активния фактор и оттук те получават по-голяма възможност за действие и прерогативи.
Бихме могли да откроим и специфики в подхода към двата конфликта в бившето югопространство – в Босна и Херцеговина и в Косово, от страна на НАТО. Различията се наблюдават както в характера на намесата, така и в моделите на сътрудничество с международната общност. При сравнение с подхода към Босна и Херцеговина, косовският конфликт се отличава с редица характерни особености. Намесата в косовската криза се превръща в много по-координирано усилие от страна на НАТО по посока защитата на опре
делени стратегически и политически интереси, които са обяснени с ясни морални императиви. Докато в Босна и Херцеговина международната общност работи с години за постигането на единство в действията на съюзниците, в Косово НАТО постига добри работни модели със своите партньори, особено по отношение на съседните държави. Опитът от съвместната им работа с НАТО в рамките на програмата “Партньорство за мир”, на Евроатлантическия съвет за партньорство и на терена осигуряват доверие и сътрудничество между тези държави по време на кризата. По примера на Босна и Херцеговина, и в Косово ръководените от НАТО сили също подкрепят работата на участващите организации и институции. Оценка на проявеното сътрудничество на институционално равнище като добър пример за мултилатералния подход при разрешаването на регионалния конфликт бихме посочили експертното мнение на лорд Робертсън, че “в исторически безпрецедентна проява на солидарност, фактически всички нации от евроатлантическата зона демонстрираха, че споделят общи ценности и че те са готови да защитават тези ценности”.
Загрижеността и отговорността на ЕС за регионалната сигурност намира израз в решимостта му за оказване на военна помощ за стабилизиране и интегриране на Босна и Херцеговина в европейската демократична общност. Това намерение проличава още в текста на Декларацията от Солун (2003 г.), която акцентира върху изключителното място, което имат Западните Балкани в политиката на ЕС. (* 13) В съответствие с демонстрираната политическа воля последва и намеса със собствени войски – ИЮФОР и операция АЛТЕА. Започналата през декември 2004 г. най-голяма и мащабна военна операция на ЕС дотогава последва решението на НАТО да прекрати операцията СФОР. Разполагането на повече от 6 000 военнослужещи в Босна и Херцеговина е в изпълнение на Дейтънските мирни споразумения от 1995 г. и е в съответствие с Глава VІІ на Устава на ООН. Резолюция 1551 на Съветът за сигурност на ООН оторизира ЕС с разполагането на войски на територията на Босна и Херцеговина, които имат същия мандат като този на НАТО, а именно - да работят за сигурна и безопасна среда.
Редица факти дават основание да бъде направен извода, че военната операция на ЕС е натоварена с мисията да продължи и да довърши започнатата от СФОР задача. Обстоятелството, че операция АЛТЕА започва веднага, щом свършва мандатът на СФОР, както и че ще се реализира като използва средствата и възможностите на НАТО в съответствие с мандата, даден от Глава VІІ от Устава на ООН (*14) и с ангажиментите, договорени в споразумението “Берлин-плюс”, са не само демонстрация на сътрудничеството между двете регионални международни организации. По този начин е осигурена и “приемственост” в намесата на международната общност в Босна и Херцеговина. Освен че има същия числен състав и мандат, параметрите на военната операция на ЕС включват задачите, които има и СФОР: поддържане на сигурна и безопасна среда, която да е в съответствие с договореностите от Дейтън; подпомагане Върховния представител на международната общност/Специалния представител на ЕС за Босна и Херцеговина, както и на местните власти в борбата им срещу организираната престъпност; осигуряване на подкрепа за МТПБЮ.
Новопоявилият се модел на мироопазващи операции демонстрира и друга динамика. Първоначално, почти всички държави, участващи в мисията, изпращат боеспособни и добре екипирани части. След няколко месеца оперативни действия на терена обаче, те откриват, че не притежават ресурси за поддържат своите сили в един по-продължителен период. Като резултат се стига до съкращаване на войските, изтегляне на контингенти без заместването им с нови, както и изтегляне на хеликоптери и тежки бойни машини. Това повлиява сериозно върху структурата на мироопазващите сили. В такива случаи НАТО изиграва ролята на важния участник, който може да осигури необходимата помощ.
Тясно свързан с тези тенденции е и проблемът за гражданско-военните отношения в рамките на конкретната миротворческа мисия. Сложните задачи по време на мисиите на Балканите дават на военните институции стимул да поканят и интегрират хуманитарните и другите международни организации в мирния процес. Така отношенията между военните контингенти и цивилните структури се трансформират от отношения на недоверие в гражданско-военно сътрудничество, което впоследствие е институционализирано. В Косово ролята на организация като Международния Червен кръст се оказва много ценна. Въпреки че мандатът и на КФОР, и на ЮНМИК се отнася само за част от територията на страната (Косово), в продължение на повече от година Международният комитет на Червения кръст е по същество единствената организация със структури и присъствие постоянно и едновременно и в Прищина, и в Белград. Така той се заангажира с политическите и военните актьори като си запазва независимостта в операциите и съхранява идентичността си.
Съществуват силни аргументи, че военните трябва да се ангажират единствено с военните аспекти на сигурността в една операция по мира. В допълнение се появяват и остри мнения, насочени против това една регионална организация като НАТО да се превръща в основен актьор при реализирането на превенция на конфликта с мандат, даден от ООН. Но несъмнено се налага изводът, че съвместното и неразделно прилагане на гражданските и военните аспекти на мирните споразумения са абсолютна предпоставка за постигането на траен мир в зона на конфликти. В този смисъл задачите, които си поставя ЮНМИК в Косово трудно биха били постигнати без присъствието и подкрепата на КФОР.
Операциите по мира на Балканите през 90-те години на ХХ в. и в началото на ХХI век имат сериозно отражение върху самата идея за мироопазването. За ООН резултатът е по-ясното разграничаване между мироопазване и мироналагане. В годините на Студената война подобни операции се характеризират с традиционния модел на мироопазване, изискващ мандат от Съвета за сигурност на ООН и съгласие от враждуващите страни. В тези случаи ограничението за използване на сила само при самозащита е единственият важен и основополагащ принцип. Новото поколение операции по мира целят мироналагане и изграждане на мира и с мандат, даден от ООН- какъвто е военният ангажимент на НАТО на Балканите. Практиката на провеждане на операциите несъмнено се променя, но основните им характеристики продължават ясно да ги разграничават от останалите видове военни действия.
Военната и политическата намеса на НАТО в мисиите на Балканите несъмнено има голямо влияние върху отбранителната му позиция в Европа. Това допринася и за предeфинирането на ролята на НАТО в международната система. До избухването на войната в Босна и Херцеговина НАТО по-рано не е провеждал военни операция извън обсега на територията на държавите-членки. Поуките за НАТО от последвалите събития довеждат до позицията, че Пактът не може да се дезангажира от останалите райони на Европа. Членуващите в Алианса държави осъзнават, че конфликтите “извън-територията” също вредят на евроатлантическата сигурност. Има своите аргументи и разбирането, че един по-боеспособен и силов ангажимент играе роля за успеха на мисиите. В случая с Босна и Херцеговина военният ангажимент идва твърде късно и цената, която се заплаща е по-висока от тази, която би била платена, ако той беше настъпил по-рано. В случая с Косово се приема, че навременната намеса ще предотврати по-тежките последици за региона. Опитът на КФОР изиграва ролята на катализатор за промяна, насочена към повишаването на отбранителните ресурси на НАТО, а така също и на способността на ЕС да се утвърди като водещ фактор в сферата на регионалната сигурност.
В края на 90-те години и особено в началото на новото хилядолетие, ЕС, въпреки че дотогава е участвал в прилагането на подобни инициативи, вече се превръща във възможна алтернатива за осъществяването на мироопазващи мисии с мандат, даден от ООН. Изследването на натупаният от ЕС опит доказва, че ЕС постепенно се пренастройва също от позиция на реакция към политика на превенция на конфликта. Развитието на европейската политика в областта на сигурността и отбраната показва намерението на ЕС да подобри своите ресурси и способности за управление на кризи.
Военният ангажимент на ЕС в Босна и Херцеговина има многоаспектен характер, тъй като освен политическия елемент, той включва програми за подпомагане, организиране на полицейски сили и мисии по наблюдение. Тази широкомащабна операция подхранва надеждите и очакванията на международната общност, че военната мисия на ЕС ще подпомогне и ще гарантира постепенното, плавно и демократично развитие на Босна и Херцеговина, както и подготовката на страната за европейска интеграция. Тази дългосрочна и перспективна цел превръща мисията на ИЮФОР в демонстрация на засилващото се влияние, авторитет и военна мощ на ЕС, в същото време тя заздравява сигурността на ЕС, като обединява политически и военни ресурси на организацията в постигането на първостепенната цел – съхранението на мира и международната сигурност в съответствие с принципите, заложени в Устава на ООН.
Несъмнено е, че поуките от действията на ЮНПРОФОР, ИФОР/СФОР, ИЮФОР и КФОР, както и мироопазващите операции в други райони на света допринасят за появата на един нов модел мироопазване. Той включва многофункционалната реакция на комплексна хуманитарна ситуация в територии, където легитимните институции не могат да упражняват властта си. Въпреки успехите на международните организации при осъществяване на мироопазващите операции, се налага изводът, че внезапността, скоростта и интензивността на промяната от традиционна към многофункционална реакция надхвърлят способността на международната общност да създаде ефективни модели и да отговори адекватно на конфликтите в новата стратегическа обстановка.
Editorial
1
ISSUE #5 (2008-08-11)