Методи и подходи в съвременната историография в трансатлантическата зона

By Liliana Tabakova, Sofia University

Abstract:

The focus of this article is centered around the evolving nature of historiography in the transatlantic world in the last three  decades.  Based on her study of the newly emerging trands in the historiogrpahy of South America the author  draws  the attention  to   the  overlapping  of  the academic discourse with the narratives of historical memory through the growing usage of the methods of oral history. A significant portion of the sudy is dedicated to the Latin American Testimonial Literature and the institutions dealing with the preservation of the historical emory about the recent past.

Keywords: Historiography, Latin American Testimonial Literature, Oral History, Liliana Tsbakova

Внимавайте, скъпи приятелю, вие напускате рамките на историята... Прочетете отново моето определение – толкова е ясно! Понеже сте историк, не бива да стъпвате на този терен, той принадлежи на социолога. Не бива и на онзи – ще навлезете в полето на психолога. На дясно? В никакъв случай! Ще се вмъкнете в дома на географа! На ляво – в този на етнолога... Кошмари. Глупости. Осакатяване. Долу оградите и табелите! Историкът трябва свободно да работи на границата, на браздата, с единия крак тук, с другия – там. Просто да работи. (*1)
Люсиен Февр

Човек, през своето пребиваване на земята, извървява много пътища, опознавайки нещата, които го заобикалят и най-вече самия себе си. Трудностите по пътя го изграждат и го променят, но и навсякъде, от където премине, оставя своя следа. Не всички преживявания са еднакво значими за отделния човек, някои го карат да се връща по-често към тях – по-точно, към впечатленията, които са останали в съзнанието му. Така човек винаги носи със себе си онези преживявания, които са го впечатлили, които са се отразили на съществуването му, защото те са част от неговата лична история. За да останат те винаги с него, а и за да ги сподели с другите, си служи със своите памет и въображение. Едно от най-приятните и любими занимания на хората винаги е било да разказват и да слушат разказите на другите. Но човек върви напред, воден от интереси, следващ проекти, изповядващ убеждения. Припомнянето на миналото най-често е свързано с необходимостта да се оправдаят решенията и действията, да се защити някоя кауза или политически интерес.

Откакто съществува писмеността, има две коренно противоположни групи в обществото – тези, които умеят да си служат и да се възползват от писменото слово и другите, чието познание за света продължава да се трупа по традиционния начин на предаване от уста на уста. Разбира се, първите са тези, които са имали възможност да пишат, да фиксират, „създават“ историята.

Възпитани в традицията на картезианството и рационализма, често забравяме, че историята и романът са изникнали от общия ствол на епопеята. Историята започва с появата на хрониката, която обективира фактите, вмъкнати в епопеята.

Още Аристотел повдига въпроса за природата на историческия и поетическия дискурси, като отбелязва, че за разлика от поезията, историята не измисля и не си служи с въображението, а регистрира фактите според тяхното проявление във времето.

Първо историята(*2) , а после романът, навлизат в лоното на литературата, донякъде в сянката на поезията (лириката) и театъра (драмата). До определен етап историята и романът задоволяват общия вкус към фикционализацията, а и споделят много от изразните средства.

Въпросът за смисъла на историята е поставян безброй пъти. В рамките на християнската традиция Свети Августин навярно е първият, който формулира истинска философия на историята, в своята De Civitate Dei. Според него историята на човечеството не е нищо друго освен осъществяване на Божия план за установяване на царството небесно сред хората. През голяма част от Средновековието и Възраждането Светото писание е основният обяснителен метадискурс. През Възраждането, макар тази идея да не претърпява същностна модификация, се появяват известни съмнения във възможния „еденически“ край, в „еденическата“ цел на историята.

Европейската историография (особено тази в средиземноморските страни) започва сложен процес на преход. Несигурни и твърде разнообразни са целите, които си поставя, както и методологиите, които изработва и с които си служи.

Към края на XVIII век романът е по-близък до философията и едва през XIX век става исторически. Романтиците, поради своя страстен темперамент, вкуса си към живописното и желанието да утвърдят националната си идентичност, се заемат с ексхумацията на някои исторически теми, но при разрешаването на конфликтите предпочитат винаги да прибягнат до „поетическата правда“, вместо до „историческата“. Балзак, а в известен смисъл дори Зола, се стремят да опишат вечната „човешка комедия“ (без да надхвърлят същността на философските търсения на своя век). Анатол Франс нарича романа чисто и просто „съвременна история“. И все пак, всички те знаят, че приносът на литературата към историята не е когато писателят мисли, че пише история, а когато успее да извлече от обществото, в което живее, материала за своето произведение.

От своя страна Шлегел определя историка като „поет наопъки“; Хайне казва за историка, че е „ретроспективен поет“, който разгадава това, което се е случило – пророк, който гледа назад...

През пристрастения към точността XIX век и през по-голямата част от XX стремежът към рационалност и критика изтръгва историята от литературата, превръща я в наука и престава да я свързва с прекрасното. Историята става наука, когато познаващият субект подхожда към изучаването на миналото от позициите на радикална дистанцираност спрямо обекта на познание. В основата залягат идеите за обективност, универсалност и еднопосочност на миналото и за възможността да се установят причинно-следствени връзки в един еволюционен процес на непрекъснато усъвършенстване. Онтологически реализъм – убеждение в съществуването на изучаваната действителност извън съзнанието на опознаващия я субект; онтологически детерминизъм – принцип за механичното съществуване на определен брой общи закони, които обуславят природните и обществени процеси и епистемологически детерминизъм – принцип за последователното натрупване на познания за действителността, изучавана от външно разположен привилегирован наблюдател – в общи линии това са философските постановки, легитимиращи претенциите за истинност на историята, обявила се за обективна социална наука.

Историографията съзнателно си изработва строго денотативен и терминологически уеднаквен език, и сякаш се забравя, че историческият дискурс е преди всичко симулация на обективната действителност, кодифицирана посредством реторически норми; забравя се, че – както сполучливо отбелязва Барт – фактът може да съществува езиково само като факт от дискурса и не бива да го възприемаме сякаш е чистото възпроизвеждане на „действителността“. Забравя се, че всяко повествование – било то историческо или фикционално – ни кара да си представим разказваните събития – т.е. извършва се избирателен процес в който влизат във действие менталните схеми на повествователя, възникнали в определени културни рамки, а това се осъществява единствено посредством механизмите на езика.

Историческият дискурс е единственият, който претендира, че възпроизвежда своя референт, докато всъщност той се намира извън него (*3) . Тези претенции не само са парадоксални, както доказва Барт, но и повличат към един дяволски кръг, за който още Аристотел предупреждава в своята Логика: истината е във фактите, фактите – в действителността, действителността – в истината на фактите... Сред теоретиците на историческия дискурс от втората половина на ХХ век вече съществува консенсус, че не е възможно да се опознае референтът извън езика, че историческият (или емпирически) факт, всъщност е факт на дискурса, който не възпроизвежда, а означава. Т.е., че няма друга действителност или историческа истина, освен закодираната посредством езика. Словото прави историята, като изхожда от комуникативната си функция; историята се прави, за да бъде разказвана, за да се превърне в слово, но и заради това, което е казано: „Говоря, защото съм история и съм история, поради това, което казвам.“

ХХ век не завърши с нито една категорична сигурност, нито препотвърди някое познание. Краят на столетието не бе убедителен, защото подхвърли нови съмнения – както интелектуални, така и материални. Загуби се онази проекция към бъдещето, така силна през средните векове и възродена отново през Просвещението (*4) и на която се основаваха повечето „големи разкази“(*5). Изправихме се пред агонията на мита за прогреса като основен двигател на човешкото общество. Няма го доверието на хората в собствената им история, породено от изконните ценности на традиционната метафизика – Истината, Доброто, Справедливостта, Красотата...

В един свят, където всичко е обект на скептицизъм, единствената възможна истина е, че всяка действителност е конструкция и че всяка теория е фикция. И все пак, въпреки това, което семиотиката и здравият разум позволяват да се установи, проблемът за спецификата на историческия дискурс остава ненапълно разрешен. В постмодерното общество се заговори за криза в областта на производството на символи, за смърт на „големите разкази“, за несъстоятелност на метадискурсите – като се започне от философията и се премине през социалните науки за да се стигне до литературознанието. Факт е, също така, че в продължение на ХХ век се извърши промяна вътре в понятието за език, което неминуемо се отрази на дисциплините, изучаващи човешкото поведение и социалните отношения и служещи си с езика като основна материя – историята, антропологията, социологията, социалната психология, психоанализа, лингвистиката, литературната теория и, защо не, самата литература. С оглед на новата ситуация, тези дисциплини започват да търсят ново припознаване на идентичността на своите обекти. В тази сложна криза на парадигмите на обществените науки, при съчетаването на диалектическото мислене с мита, се поражда едно, да го наречем лудическо, „игрово“ пространство – съчетават се историческата памет (традицията, ритуалът, носталгията по изгубените корени) с историческото въображение (утопията, идеологията на прогреса, прекъсването на традициите). В резултат на това се появява един неизбежно неустойчив, релативистки, толерантен дискурс, който непрестанно се стреми към диалогичност. Някои представители на обществените науки се обявяват в полза на интердисциплинарния диалог, за да установят тясна методологическа комуникация помежду си, дори и с риск донякъде границите между тях да се размият.

Израз на тези процеси в обществените науки е вкусът към т. нар. „микроистории“(*6) , голяма част от които се конструират въз основата на устни разкази, наративи: историографията събира т. нар. „устна история“ (oral history / historia oral)(*7) , социалната антропология изгражда „житейски истории“ (life history / historia de vida)(*8) , психологията и най-вече психоанализът допринасят чрез „клиничните истории“ за изучаване на подсъзнанието, на особеностите на паметта, психическите структури, процесите на комуникация, причините за неспособността за общуване и т.н. Единодушно всички те вярват, че не могат да „уловят“ обекта на своето изследване, а само да го „представят“, техният подход е предимно интерпретативен и херменевтичен.

„Устната история“ не държи да се представя като нов клон на историята – макар някои изследователи да повярваха, че са „открили“ устните източници – „а се стреми да възвърне цялостния й характер, особено в противодействие на все по-нарастващата тенденция към специализация.“ (*9) „Устната история“ предлага полето на историята и другите обществени науки да се разширят качествено и количествено. Тя въвежда отново дискурсите в историята, но не се занимава само с някои подбрани сред тях, а се стреми да се изправи пред езика в неговата цялост (не само този на просветените, а и на обикновените, неграмотните хора; не само културния език, но и диалектите; не само официалния език, но и забранените кодове, които също имат право да оставят документ за своето съществуване). Устният източник допринася да се плурализират гласовете от миналото, и именно тази плурализация трябва да подтикне изследователя към по-многостранно тълкуване и разбиране на източниците.

Разликата с традиционната историография е очевидна – историографът до този момент не e произвеждал материала, с който работи (*10) .

В доста страни по света вече има академична традиция в тази насока, издават се специализирани списания, организират се конгреси, макар традиционната историография да проявява все още известно пренебрежение (*11).
 
Сферата на действие на „устната история“ все повече се разширява и в някои случаи прекрачва границите на обществените науки, като се превръща в инструмент на отделни групи или общности, намирали се до неотдавна изтласкани в периферията – малцинства и етноси, феминистки и гей движения (*12) и т.н. – заинтересовани да изградят своя собствена версия за идентичността си.

От друга страна в съвременната ни литература се забелязва подчертаната тенденцията на романа към интроспекцията, към наративната субективност, което обяснява големия брой хомодиегетични повествователи, както и нарастващото търсене на автобиографиите. Свидетели сме на нещо като „ре-приватизация“ на литературата, основаваща се на чувствителността, емоциите и „директното“ предаване на личния опит.

Сложното взаимодействие на всички тези тенденции в областта на комуникациите води до възникването на огромен корпус от текстове произведени от социалните науки. През седемдесетте години на ХХ в. започват да се учредяват институции – департаменти в някои университети, научни звена и институти, които стимулират интредисципринарните контакти. Възниква и благоприятна издателска конюнктура, спомогнала за масовото разпространение под формата на книжно тяло на повечето от тези текстове, чиито общи характеристики будят редица теоретични въпроси поради своето навлизане в полето на литературата. Явлението е особено характерно за Латинска Америка, където литературната критика е склонна да ги приема за специфичен литературен жанр, който размества установените жанрови йерархии.

Много от текстовете, които анализираме в настоящата статия имат именно такъв произход.

* * *

Приема се, че пионер в събирането на „устна история“ (макар и да не е първият (*11), който си служи с подобен метод ) е Алън Невинс, който около 1948 г. започва под патронажа на Колумбийския университет серия интервюта, при които за първи път се използва магнетофон за социални проучвания. Това е първият проект, получил институционална подкрепа и задачата му е била да се изгради биография на президента Грувър Кливлънд. Следват редица биографии на политици и истории на радиото и на империята Форд.
Алан Невинс (1890 - 1971)











Алан Невинс (1890-1971)

В Мексико и в Латинска Америка, първият текст, който днес се счита за класически не само в областта на антропологията, но е признат и за едно от основополагащите произведения в испаноамериканската литература на ХХ век и се е превърнало в модел, който ще ползват всички следващи автори е „Хуан Перес Холоте. Биография на един тцотцил“ (1948) (*14) на антрополога Рикардо Посас (*15) .

През 1959 г. изследователят от Колумбийския университет Оскар Люис публикува „Антропология на бедността. Пет семейства“ (*16) . Тази работа впечатлява не само относително тесните академични среди, а и доста широка читателска публика, интересуваща се от културата на континента. Отварят се не само редица дискусии за метода и резултатите от изследването (*17), но и възможности за различни прочити, единият от които е литературен. В неговия екип работи Елена Понятовска, по късно автор на романи-свидетелства от ранга на „Докато не те видя, Исусе мили“ (Hasta no verte Jesús mío) и „Нощта в Тлателолко“ (La noche de Tlatelolco).
 
Мексико е една от страните, където най-рано и най-активно започва да се работи по изграждането на т.нар. „звукозаписни архиви“ (archivos sonoros), предназначени да се изработят и съхранят документи, създадени на базата на „устни свидетелства“ и отнасящи се към различни области на най-новата история на страната. Първият от тях е звукозаписният архив за Мексиканската революция към Националния институт по антропология и история (Instituto Nacional de Antropología e Historia, INAH), където, без определен метод на работа нито предварително начертан план, започват да се правят записи на участници в революцията от 1910 -1917 г.. През 1971 г., благодарение на Програмата за устна история, проучванията постепенно се систематизират. Особено внимание се обръща на „версията на победените“ в лицето на съратниците на Панчо Виля (*18) . С течение на времето програмата прераства в Департамент по съвременна история, който разработва и теоретично проблемите на „устната история“, както и организира конгреси и семинари на национално и международно равнище.

През 1984 г. екипът се слива с научния институт „Д-р Хосе Мария Луис Мора“, където към началото на 90-те години се съхраняваха над хиляда интервюта направени по различни проекти: „История на Мексиканската революция“, „Социална история на мексиканското кино“, „История на образованието в Мексико (1921-1946)“, „Съвременно Мексико“, „История на медицината в Мексико“, „Емигранти от Испанската гражданска война в Мексико“ и т.н. (*19)

Същите методи на работа използват и редица регионални институции, като например Центъра за исторически изследвания към Университета на Веракрус, Халапа, Центъра за исторически проучвания на работническите движения в Мексико сити, Центърът за изучаване на мексиканската революция в Хикилпан, Мичоакан и много други. Звената на Центъра за изследвания и обучение по социална антропология (Centro de Investigaciones y Estudios Superiores En Antropología Social, CIESAS) ориентират своята работа според регионалната проблематика, като се насочват към професионални групи, заети в нефтодобива, риболова, селското стопанство, към маргиналните градски слоеве и т.н. Успоредно с това най-активните проучвания на мексиканските антрополози, етнографи, социолози и историци продължават да са центрирани в изучаването на индианските етноси и техните общности.

В Аржентина най-отдавнашният проект, за който имам информация (*20) е проведеният от Колумбийския университет (Columbia University, Oral History Research Office) в сътрудничество с Института Торкуато ди Тела (Instituto Torcuato di Tella) в периода от 1970 до 1975 г., когато биват интервюирани значими личности от националния политически, социален и икономически живот (1930-1935 г.). В Центъра за проучвания на държавата и обществото (Centro de Estudios del Estado y la Sociedad, CEDES) в Буенос Айрес се разработват различни теми: „Испанската емиграция в Аржентина, 1939-1983 г.“, „Участието на жените в народните движения“ (обхваща два етапа – от края на XIX век до 1947 г., и от 1947 г. до края на военната диктатура), „Народни движения в кварталите на Буенос Айрес“, „Институции и послания при формирането на народната култура (1920-1945 г.)“ – за периода преди средствата за масова комуникация на перонизма да започнат да прилагат своите културни стратегии.

В Аржентина основополагащата книга, за написването на която са използвани устни разкази е „Операция масово убийство“ (1957) на журналиста Родолфо Уолш.

В Боливия пионерският труд е реализиран от семейство Уилки (*21) , които интервюират в средата на 60-те години 14 ключови фигури в политическия живот на страната. Рене Арсе Агире изучава вътрешните социални конфликти по време на войната с Парагвай, като интервюира предимно селяни кечуа, участвали в конфликта (*22) . „Военнопленници през войната за Чако“ е проект, осъществен от Университета Сан Андрес в Ла Пас.

Най-известната и преведена на няколко езика книга е „Ако ми разрешите да говоря... Свидетелство на Домитила, жена от боливийските мини“ на Моема Виецер (*23) .

В Чили голяма част от проучванията през разглеждания период, са направени от чужденци. В продължение на три седмици французинът Режи Дебре интервюира президента Салвадор Алиенде (*24), върху политическата ситуация в Чили през 1970 -1971 г.; през 1973 г. португалецът Жузе Фернандеш Фафе интервюира политици от различни тенденции и публикува труда си под заглавието „Чилийският опит“ (A expêriencia chilena). От 1970 до 1979 г. американският учен Питър Селинджър работи върху проекта „Чили видяно от чилийците. Бернардо Суберкасо ръководи екип от етнографи и антрополози, които събират устни свидетелства за живота и делото на фолклористката Виолета Пара(*25) , както и провежда през 1971 г. първият семинар върху „литература и свидетелство“ в Чилийския университет. Без съмнение, след преврата през септември 1973 г. огромното количество „свидетелства“, чиято публикация става в чужбина, кара литературната критика да заговори за превес на тази разновидност в чилийската литература.

В Перу се работи както по институционални, така и по индивидуални проекти, сред които можем да изтъкнем този на Университета в Лима - „Работническа Лима: 1900 - 1930“, „История –народни и официални празници“ на Центъра за разпространение на народната история (Centro de Divulgación de la Historia Popular); „Събиране на народната колективна памет“ на Латиноамериканската евангелистка комисия за християнско възпитание (Comisión Evangélica Latinoamericana de Educación Cristiana, CELADEC); „Урбанизация и народна култура в столицата Лима“ на Института за перуански проучвания (Instituto de Investigaciones peruanas, IEP); „Търсим момиче“ на Ана Гутиерес (*26) (24 домашни прислужнички разказват за живота си в Куско); „Мистиката в политиката – случаят APRA“, осъществен от Имелда Вега Сентено; „Културни измерения на черното население в перуанския юг – устна история“ на Института на Института за афро-перуански проучвания, разговори с перуански интелектуалци, на издателството „Моска Асул“ и много други. Най-голямо разпространение извън Перу има книгата „Грегорио Кондори Мамани“ (*27), на антрополозите от индиански произход Кармен Ескаланте и Рикардо Валдерама, която е част от проекта „Устни истории на селски семейства – митове и легенди от Андите“.

Във Венецуела Автономният институт национална библиотека заедно с Архивът на словото и Дирекцията за аудиовизуални услуги (Instituto Autónomo Biblioteca Nacional, Archivo de la Palabra, Dirección de Servicios Audiovisuales) работят съвместно по няколко проекта: „История на националното кино“, „Извори за изучаването на историческия процес преди и след 23 януари 1958 г.“ и „Основи за модернизирането на венецуелската държава (1936-1948)“. Съветът за научно и хуманитарно развитие (Consejo de Desarrollo Científico y Humanístico) прави проучвания върху „Насилието в най-новата история на Венецуела: 1958-1978“(*28)
 .
Единственият труд за историята на Ел Салвадор, разработен през разглеждания период и основан на устно свидетелство е „Мигел Мармол“ на Роке Далтон.

Центърът за фолклорни проучвания към университета „Сан Карлос“ в Гватемала, както и комисиите за правата на човека и католическата църква реализират редица изследвания. Най-интересна, обаче, е книгата на Елисабет Бургос Дебре „Казвам се Ригоберта Менчу“. Информантката, млада иднианска политическа лидерка, добива международно признание благодарение на разпространението и многобройните преводи на текста. През 1992 г. – когато се чества петстотин годишнината от откриването на Америка – получава Нобелова награда за мир.

Многобройни са проектите за работа с устни свидетелства в Пуерто Рико. Департаментът по социология към Факултета по обществени науки в Университета на Пуерто Рико развива „Архив и лаборатория за разработване на свидетелски източници“, както и специален семинар „Биография и общество“. В края на всеки учебен курс студентите трябва да представят по една разработка основана на методите на „устната история“. Темите са пуерториканският национализъм, ролята на жените в селското стопанство, произход на капитала и технологиите, фолклорът и т. н. Също така в сътрудничество с някои американски университети се изучава и животът и културата на емигрантите в САЩ.

В Никарагуа във връзка с кампанията за ограмотяване на населението Институтът за изучаване на сандинизма прави огромно количество записи, повечето от които не биват нито дешифрирани, нито систематизирани.

Случаите на Никарагуа и най-вече на Куба са по-специални, поради което ще ги разгледам отделно. Важно е да се отбележи, че учредяването на конкурса за „литература на свидетелството“ на Каса де лас Америкас през 1970 г. стимулира продукцията в целия континент.

* * *

Използването на устните източници, които в последствие да бъдат интегрирани в процесите на исторически, социологически, антропологически и т.н. анализ, спомага за разбирането на процесите в тяхната динамика. Така се разкрива една нова перспектива, според която обществените науки се нуждаят от литературния дискурс, за да уловят смисъла и значението на настоящето, а самият изследовател се превръща в производител на смисъл. Историята, литературата, езикът вече не принадлежат към различни сфери на анализ: без да се изоставя научната строгост, се използва творческата свобода на литературата. Смята се, че прилаганите методи на работа са неразривно свързани със самите епистемологични основи на интелектуалната дейност (*29).

И все пак методите на използване на устна история залагат и сериозни капани. Мексиканският историк Хорхе Асевес  (*30) говори за четири стила на работа с устни източници. Първият е този на „архиваря и документалиста“. За него най-важно е да създаде и систематизира архивни единици, състоящи се от записи на информанти и тяхната транскрипция, които в бъдеще да могат да бъдат използвани от учените, които ще се заинтересуват от нашето съвремие. Често „архиварят“ се стреми да запази колкото се може повече свидетелства, особено ако ходът на времето заплашва те да не могат да бъдат регистрирани. Разбира се, струпват се огромни количества материали, към които най-често никой никога не се връща. Романтизмът, който мотивира този тип изследователи може да е полезен само, ако те участват в по-широки научно-изследователски проекти.

Вторият вид, според Асевес, е „разпространителят-популист“. За него „устната история“ е истинската алтернатива на официалната история, която никога не е зачитала версиите на подчинените слоеве. Най-често от магнетофонната лента се сваля директният разказ със съответните езикови особености и след транскрипцията се разпространява без да бъде подложен на какъвто и да е анализ или интрепретация. Познати са много текстове от този род, които сами по себе си не предоставят ново познание. „Разпространителят-популист“ бърза да публикува събраните от него „свидетелства“, защото е убеден, че така предизвиква интерес към социалната действителност в която са се развили неговите информанти. Липсата на контрол върху работата на изследователя при производството на текста е един от основните проблеми при този метод на работа. Да се подценява теоритичната рефлексия и да се приеме ролята на „говорител на другия“ обикновено не води до добри резултати.

Третият вид е „изследователят-редукционист“. Той не цени устния източник като документ сам по себе си, а си служи с него като добавка или фактологическо доказателство за предварително разработени постановки. Устното свидетелство е само илюстрация на теоретичните му аргументи. Омаловажаването на устния източник произтича от неговия субективен характер и затова го използва повече заради атрактивната му експресивна стойност. Макар да не отрича напълно стойността на устното свидетелство, този вид учен го използва ограничено и спорадично. Според Хорхе Асевес това е най-разпространената разновидност на работа с устна история, когато „ се поставят собствените мисли в устата на другите“ (*31).

Последният стил на работа с устни разкази е сложен и интегриращ. Учените, които го прилагат събират материала, анализират го, проучват го критично, ситуират го в съответния исторически контекст, допълват резултатите с традиционни документални източници, не се придържат към една-единствена ограничена техника на проучване, не крият своята собствена теоретико-методологическа позиция и най-вече са отворени за интердисциплинарен диалог.

Notes:

(*1) Febvre, Lucien: Problemi di metodo storico. Turin, 1966.

(*2) Думата история има двойната конотация на „действителност“ и „фикция“. На английски, например, съществува ясното различие между ”history“ като разказ за случили се неща и ”story“, като фикция (чиста измислица). Навярно двойствеността на българския и испанския термин история / historia трябва да се осмисли в светлината на първично значение на „знание“, „изграждане“.

(*3) Barthes, Roland: Historical Discurse. Introduction to Structuralism. ed. Michel Lane. New York: Basic Books, 1970. pp.153–154. / El discurso de la historia. Estructuralismo y literatura. Buenos Aires, Nueva Visión, 1972.

(*4) Карл Льовит смята, че идеята за прогреса е един вид светска метаморфоза на юдео-християнската идея за спасението. (Löwith, Karl: El sentido de la historia. Madrid, Biblioteca Nueva, 1949) Подобна теза поддържа и Райнхарт Козелек (Koselleck, Reinhart: Futuro pasado. Barcelona, Paidós, 1993), като казва, че през XVIII в. се осъществява замяната на едно бъдеще, възможно да бъде предсказано, с бъдеще, което може да бъде рационално прогнозирано. Този религиозен компонент в идеята за прогреса, позволява тя да се превърне в догма, залегнала и в марксическата претенция за „прогнозиране“ на развитието на обществото.

(*5)Льотар, Жан Франсоа: Пост-модерната ситуация. София, Издателство Наука и изкуство, 1996.

(*6) Пионери в тази област са италианците – например Карло Гинсбург и Джовани Леви, които създават школа. Отказват се от предварително установени теоретични схеми на които да бъдат подчинени проучванията. Според Д. Леви „Описателният микроисторически процес се определя от двусмислието на пресеклите се светове от символи, от множеството възможности за интерпретация, от непрекъснатото напрежение между символите и действието, между действието и структурата“. (Levi, Giovanni: «Sobre microhistoria», en Peter Burke (coord.), Formas de hacer historia, Madrid, Alianza, 1996. ::119-143). Но терминът „микроистория“ не е еднозначен. В Италия и Франция (petit histoire), както и в Латинска Америка, така наричат текстове с биографичен характер, докато в Германия обозначава предимно проучвания с регионален характер (върху отделни селища, области, географски зони и т.н.).

(*7) Нека не забравяме, че в самото начало на историографията устните „свидетелства“ са били сред основните източници. Едва през XIX и XX век академичната история започва да си служи изключително с документи, защото се счита, че единствено писменото слово е достойно за доверие.

(*8) “Житейските истории” започват да се конструират първо в Съединените щати, като реакция срещу насилственото заличаване на някои автоктонни култури, както и срещу драматичното положение, в което се намирали черните роби. За първа “житейска история” се считат Мемоари на Катрин Кроун, християнизирана индианка от племето чероки, публикувани през 1825 г. (според Ramos, Guillermo: Relatos de don Jes´s Ramos Romo. Narración e historia personal. México, Centro de Estudios de la Revolución Mexicana «Lázaro Cárdenas», 1986. :222)

(*9) Passerini, Luisa (Coord.). Storia orale. Vita quotidiana e cultura materiale della classi subalterne. Torino, Rossenberg&Selliar, 1978.

(*10) Balán, Jorge. Las historias de vida en ciencias sociales. Teoría y técnica. Buenos Aires, Nueva Visión, Cuadernos de investigación social, 1977. : 217.

(*11) Най-често срещаните обвинения са от рода на тези, които отправя Маруин Харис: „Днес сме изправени пред една мистификация..., едно езотерическо и нихилистично начинание, продукт на чисто литературни мозъци, враждебни към прилагането на научните методи“. Цит. от Sass, Louis A.: «Fermento de cambio en la antropología». Xalapa, Ediciones El Pirata. :3, взето от Facetas, Nº 75, Washington, D.C. 1987. Днес вече не е така новаторско да се говори за значението на наративите в обществените науки, както през 70-те години. Спорът дали те са нов начин за изграждането на историческото знание или просто предоставят един нов методологически арсенал е разрешен в полза на второто схващане.

(*12) Всички те движения с подчертано участие в конфигурирането на т. нар „контракултура“.

(*13) Самият термин „устна история“ (oral history, historia oral) предизвиква доста противоречия, но се е стигнало до общия компромис да не се продължават дискусиите. Използван е за първи път около 1942 г. от Джо Гулд, журналист от „Ню Йоркер“ (Aceves, Jorge: Historia oral e historias de vida. Teorías métodos y técnicas. México, D.F., SER, 1991. : 7) Журналистите, от своя страна, също развиват „репортажи–свидетелства“, които имат огромна популярност в двете Америки.

(*14) тцотцил (tzotzil), представител на общността чамула, от маите в Чиапас, Мексико, носител на едноименния език.

(*15) Pozas, Ricardo: Juan Pérez Jolote. Biografía de un tzotzil. México, Fondo de Cultura Económica, 1986. 13 изд.

(*16)  Lewis, Oscar: Antropología de la pobreza. Cinco familias. México, D.F., Fondo de Cultura Económica, 1959. Следват през 1961 г.: Los hijos de Sánchez. Autobiografía de una familia mexicana. (México, Ed. Grijalbo, 1982, 16 изд.); през 1961 г.: Pedro Martínez. Un campesino mexicano y su familia. (México, D.F., Joaquín Mortiz, 1964 2 изд.); през 1965 г.: La vida de una familia portorriqueña en la cultura de la pobreza (México, D.F., Joaquín Mortiz, 1969) и Una muerte en la familia Sánchez. (México, D.F., Joaquín Mortiz, 1970)

(*17) Всъщност, публикуването на „Антропология на бедността“ предизвиква истински скандал. Тази книга, както по-късно „Децата на Санчес“ биват забранени в Мексико и се правят опити авторът да бъде експулсиран от страната, заради опитите му да „очерни и злепостави страната“. Дори бива уволнен тогавашният директор на престижното издателство Fondo de Cultura Económica. В онзи период политическият режим в Мексико изтъква основно постиженията си в икономическата сфера и не счита за продуктивно да се говори за наличието на мизерия. В замяна на това дискусиите, които събуждат в научните среди теоретичните постановки и методите на работа, както и включването на разнородни персонал и технически средства в изследването, се оказват много плодотворни.

(*18) Панчо Виля (1878-1923) име с което е известен Доротео Аранго, легендарен селски водач в северната част на Мексико по време на революцията
.
(*19) Прилагам библиография на публикуваните книги от 1975 до 1985 г.

(*20) Събирането на данните в настоящия раздел на дисертационния труд, не се оказа лека задача. Искам да уточня, че по-голяма част от тях съм получила със любезното съдействие на испаноамерикански колеги, които работят в тази област, затова не винаги прилагам точни библиографски справки. През изследвания период информацията все още не беше дигитализирана. Целта ми не е да бъда изчерпателна, а да се опитам да очертая в общи линии проблематиката и проучваните теми.

(*21) Wilkie, James, Edna Monzón de Wilkie: The Bolivian Revolution and U.S. aid since 1952: financial background and context of political decisions. Los Angeles, 1969.

(*22)Arze Aguirre, René: Guerra y conflictos sociales. El caso rural boliviano en la campaña del Chaco (1932 - 1935) – в: Deler, J. P., Y. Saint Geours: Estados y Naciones en los Andes, IEP IFEA, Lima, 1986, vol. 2.

(*23) Viezzer, Noema: «Si me permiten hablar...» Testimonio de Domitila, una mujer de las minas de Bolivia. México, Siglo XXI, 1978. 2a ed.

(*24) Debray, Régis: Conversación con Allende, México, Siglo XXI, 1971.
 
(*25) Subercaseaux, Bernardo, Patricia Stambuck y Jaime Londoño: Gracias a la vida, Violeta Parra. Buenos Aires, Editorial Galernam 1976.

(*26) Gutiérrez, Ana: Se necesita muchacha. México, Fondo de Cultura Económica, 1983.

(*27) Escalante, Carmen y Ricardo Valderrama: Grigorio Condori Mamani. Cuzco, CERA, 1974. (двуезична, с текст на кечуа и на испански)

(*28) Blanco Muñoz, Agustín: La lucha armada: hablan cinco jefes. Caracas, UCV-FACES, 1980. Blanco Muñoz, Agustín: El 23 de enero: habla la conspiración. Caracas, UCV-FACES / Ateneo, 1980. Blanco Muñoz, Agustín: La conspiración cívico-militar: guairazo, barcelonazo, carupanazo y porteñazo. Caracas, UCV-FACES, 1981. Blanco Muñoz, Agustín: La lucha armada: hablan seis comandantes. Caracas, UCV-FACES, 1981.

(*29) За разлика от позивистката традиция, която възприема метода като „техника“ или инструмент, който може да бъде сменян.

(*30) Aceves, Jorge. Op. cit. ::10-14.

(*31) Пак там : 12.