Р. Никсън в сянката на Д. Айзенхауер: Студената война и борбите около президентската кандидатура на Републиканската партия през 1960 г.
By Dr. Kostadin Grozev, Associate Professor, Chair of Modern and Contemporary World History, Faculty of History, Sofia University
The following article, written in Bulgarian, examines the internal party struggles among the Republicans for the nomination of their running mates for the 1960 Presidential campaign. Part of a larger study of the impact of Cold War tensions and superpower rivalries on the presidential campaigns during the first half of the Cold War (1948-1964), due for publication later this year, the article follows the trends (both domestic and foreign) that shaped the nomination process of the Republicans that finally culminated in the summer with the nomination of Richard Nixon. 1960 proved to be a rather peculiar and unusual campaign year from the start when the popular President Dwight Eisenhower had to find a successor because of the recently enacted constitutional restraints to a third term in office. Although the current Vice President, Richard Nixon had to fight for setting up hisown identity as a national leader. That was a difficult tasks which might have cost him the final victory. Here comes also the influence of foreign policy matters - developments in Eastern Europe (especially Berlin and the U-2 incident), the Middle East and Cuba and the efforts of Nikita Khrushchev to intervene directly in the campaign. All that formed the specific background upon which the campaigns of the two parties evolved eventually.
Keywords: U.S. Politics, Presidential Elections, Campaigns, Republican Party, Democtatic Party, Cold War, Dwight Eisenhower, Richard Nixon, Nelson Rockeffeler, Hubert Humphrey, Nikita Khrushhev, Fidel Castro, U-2 incident, Kostadin Grozev
.jpg)
По силата на историческите обстоятелства ген. Дуайт Айзенхауер е първият обитател на Белия дом, за когото важат разпоредбите на влязла в сила през 1951 г. ХХІІ поправка към Конституцията на САЩ, ограничаващи до два мандатите на американския президент. Това означава, че неговият заместник ще бъде определен в резултат на изборите от ноември 1960 г., а самото предаване на властта ще стане на 20 януари 1961 г. в един достоен и достолепен акт с оглед популярността му в страната. Айзенхауер ще се оттегли заслужено с авторитета си на световен държавник, допринесъл за мира в света и осигурил благоденствие и просперитет в страната си.
Вътрешнополитическият процес в САЩ обаче следва своята неумолима вътрешна логика и механизми. Целта на настоящата статия (част от по-голямо монографично изследване, посветено на ролята на Студената война като фактор в президентските кампании в САЩ след Втората световна война) е да покаже как политическото наследство на двата безспорно успешни мандата на Айзенхауер закономерно се превръща в елемент на следващата кампания и борбата на личности и платформи в нея. Статията е фокусирана върху съществен проблем – как управляващите републиканци вписват авторите на популярния президент в текущата предизборна надпревара и как динамиката на бързопроменящата се международна обстановка през първата половина на 1960 г. предопределя посланията, реалните политически ходове на Белия дом и демократите в опозиция. Направените изводи ще очертаят един интересен момент в електоралната история на САЩ, при който изненадващо външнополитически фактори се налагат във вътрешнополитическите дебати и понякога дори взимат превес над традиционните аргументи за доходите, данъците и социалната политика. Тук именно ще бъде потърсена и връзката с глобалните процеси на Студената война и въздействието на нейната динамика върху състоянието на двупартийната система в САЩ. Това именно се превръща и в една прелюдия към изпълнените с драматизъм политически дни на Америка през следващото десетилетие. Работата се основава на достъпни публикувани източници, архивни материали, мемоари, периодичен печат и други изворови свидетелства за изследваните процеси.
По времето на втория мандат на Дуайт Айзенхауер (1957-1961 г.) са се натрупали доста проблеми във вътрешнополитически план. Добрите икономически показатели през първата половина на 50-те години са се оказали солиден аргумент в полза на републиканците през успешната за тях избирателна кампания през 1956 г. През следващата година-две обаче се очертава слаба икономическа рецесия. През есента на 1958 г. рецесията вече отшумява, но въпреки това демократите печелят убедителна преднина в междинните избори за Конгрес през ноември с.г. (*1) Причините са както икономически, така и свързани с проблемите на администрацията в чужбина, както и с някои скандали за корупция в администрацията. Донякъде фактор се оказва и поредните здравословни проблеми на президента, ограничили значително неговата активност през зимата и пролетта на 1958 г. Така демократите получават най-солидната си победа в междинни избори и като съотношение в Конгреса за последните 20-тина години - с над 100 места преднина в Камарата на представителите (283 към 153 места) и почти две-трети мнозинство в Сената (64 към 34 места)(*2).
Двата мандата на републиканците в Белия дом са свързани и със сериозно наследство в областта на външната политика. Въпреки приемствеността в политиката на сдържаност между Труман и Айзенхауер, особено с оглед възприетия друпартиен консенсус по въпросите на Студената война, в края на 50-те години геополитическата ситуация в света е променена значително. Това ще окаже определено влияние върху хода на кампанията през 1960 г. Сериозен личен удар за президента, както и за следваната от САЩ външнополитическа стратегия е оттеглянето от поста и последвалата скоро смърт през 1959 г. на държавният секретар Джон Фостър Дълес (от рак, който е развил по време на кулминацията на Суецката криза през 1956 г.). Той е заменен с Крисчън Хертър, но президентът губи един много ценен съветник, който е бил в основата на водената от страната външна политика.
Президентът Дуайт Айзенхауер и държавният секретар Джон Ф. Дълес по време на Суецката криза, октомври 1956 г.
Основните проблеми на САЩ в света са свързани с динамиката на Студената война. Сигналите за това са разнопосочни и идват от различни региони, но те очертават две тенденции. Първата е растящото напрежение и увеличаващото се сред мнозина американци чувство, че страната им губи стратегически позиции по света. Това ще изиграе много сериозна роля в разгръщащата се в края на 1959 г. кандидат-президентска надпревара и в стратегиите на водещите кандидати на двете партии. През 50-те години преобладава вече очертания консенсус по отношение на Студената война и целите на сдържането на комунизма от САЩ. С приближаването на новите избори обаче, всяка партия си прави сметките и търси уязвимите места на противника. В тези условия проблемите на външната политика изненадващо за мнозина се намесват доста осезаемо в предизборната тактика и свързаната с нея реторика. Този дебат не опира до конкретни регионални или общи стратегически подходи, а по-скоро засяга образа на САЩ в чужбина и това, доколко американците вярват на своите лидери, когато те им говорят за “битката за свободата и мира в света” и за водещата роля на САЩ в нея.
Втората тенденция, пряко свързана с първата е развитието в регионален план на локални кризи в четири-пет конфликтни точки по света, имащи по-глобално влияние върху системата на международни отношения. Всички тези кризи показват на американците колко уязвима и зависима от местни проблеми се оказва ролята на САЩ като свръхдържава с глобални ангажименти. Оттук произтича и чувството на несигурност и неориентираност в световните дела на обикновените американски избиратели, които не застават на позициите на традиционно популярния и удобен за тях изолационизъм, но същевременно искат от лидерите си преосмисляне на стратегическите цели на външната политика на САЩ.
В регионален план редица външнополитически проблеми, наследени от предходното десетилетие и свързани с динамиката на Студената война оказват допълнително влияние. След Суецката криза от 1956 г. вниманието продължава да бъде фокусирано към Близкият изток. Положението там продължава да бъде взривоопасно, въпреки, че изпращането на американски военни части в Ливан през 1958 г. донякъде стабилизира ситуацията(*3). На преден план в края на 1958 г. отново излиза германският въпрос, след като през ноември Н. Хрушчов заплашва, че ще предостави на ГДР контрола на достъпа до Западен Берлин, ако западните съюзници не се изтеглят от там и не се съгласят със статута на Берлин като свободен град. Айзенхауер посреща твърдо това предизвикателство и предупреждава че САЩ са готови за защитават със сила позициите си там. Съветският лидер заплашва, че това може да доведе до Трета световна война, но не предприема нищо по-конкретно. Позицията му е смекчена след като западните страни се съгласяват да обсъдят цялостно германски проблем на специална конференция на външните министри в Женева. Срещата се проточва няколко месеца и скоро стига до застой в преговорите(*4).
В Западното полукълбо се очертава нов източник на напрежение след като на 1 януари 1959 г. Фидел Кастро сваля, след продължилата три години партизанска борба, правителството на проамериканския диктатор Ф. Батиста. Мнозина американци симпатизират на кубинската революция, но твърде скоро яростният му антиамериканизъм, растящата обвързаност с Москва и преследването на политическите противници обръщат нагласите в общественото мнение на САЩ. Белият дом се страхува от разпространение на подобни антиамерикански и прокомунистически нагласи в други страни от Латинска Америка и се опитва първоначално да намери подход към новите управници в Куба. Твърде скоро обаче стремежът на Кастро за износ на революция в цяла Латинска Америка кара президентът на САЩ да издаде през март 1960 г. специална секретна заповед до ЦРУ за започването на разработването на специална операция “Мунгус” – за подготовка на отряд кубински емигранти в Гватемала с цел евентуален десант и сваляне на режима в Хавана(*5).
Най-съществен удар върху американския престиж нанася изстрелването на съветския спътник на 4 октомври 1957 г. Американците, разглезени от ядрения монопол през 1945-1949 г. трудно възприемат факта, че са изпреварени в борбата за космическите технологии(*6). Американският спътник, изстрелян успешно през 1958 г. е по-малък, което се възприема като сериозно изоставане, свързвано и с предимство на СССР в разработването на междуконтиненталните балистични ракети (МКБР). Тази очертаваща се следваща стъпка в надпреварата във въоръжаването води и до критики на демократите в Конгреса (водени най-вече от сенатора от Мисури Стюърт Саймингтън) за очертаващото се стратегическо и технологическо изоставане на САЩ .Това не е съвсем точно с оглед разполагането на ракетите “Тор” и “Юпитер” в Западна Европа през 1958 г., с успешното въвеждане на МКБР “Атлас” в края на 1959 г. и на подводниците с ядрени ракети “Поларис” през 1960 г. Изтекли от Пентагона данни дават основание на критиците да сочат, че към 1962 г. СССР ще разполага с 1000 МКБР срещу 300 на САЩ (администрацията посочва, че в тези разчети трябва да се включат и американските стратегически бомбардировачи и ядрените подводници, които СССР не притежават)(*7). В обществото обаче расте неувереността в силата на американската армия да отговори на пръв съветски ядрен удар.
За да се справи с тези проблеми, особено след като вече го няма Джон Дълес, Айзенхауер решава да излезе с поредица лични инициативи за търсене на мир и разбирателство и за срещи със световни ръководители. През лятото на 1959 г. той кани Никита Хрушчов на посещение в САЩ, за да обсъдят проблемите между свръхдържавите. За да не обиди западните си съюзници от НАТО, че ги е пренебрегнал, Айзенхауер прави изпреварваща обиколка в Европа, за да се убеди в подкрепата на неговата инициатива. През септември 1959 г. Хрушчов пристига в САЩ и обикаля страната. Той е придружаван от представителят на САЩ в ООН Хенри Кабот Лодж като в края на обиколката остава за няколко дни в лятната резиденция на президента на САЩ в Кемп Дейвид, Мериленд(*8). Нищо съществено не е постигнато на тази среща, но все пак Айзенхауер извоюва оттегляне на фиксирания краен срок в ултиматума за Берлинския въпрос, а срещу това е обещано провеждането на среща на високо равнище с британско и френско участие. На срещата в Кемп Дейвид се гледа като на съществен обрат, открил пътя за намаляване на напрежението в Европа и разбирателство между супер-силите, което личи и от публикуваното на 27 септември общо изявление след края на срещата(*9).
Срещата през септември 1959 г.
Айзенхауер поема инициативата и в сферата на разоръжаването. След като през преходните години на няколко пъти Хрушчов е правил пропагандни ходове с призивите си към САЩ за разоръжаване, а Белият дом отказва подобни разговори, през лятото на 1958 г. Айзенхауер търси промяна. След като на една среща на експерти става ясно, че руснаците са готови да приемат инспекции на място, на 22 август 1958 г. президентът на САЩ обявява, че САЩ ще прекратят за една година ядрените опити от 31 октомври, при условие, че СССР направи същото(*10). САЩ току-що са привършили своята програма от опити за изпитване на водородно оръжие. СССР не дава такова съгласие, но започват разговори и от есента е ясно, че Москва също е прекратила експериментите. Разговорите за подписването на договор за забрана на ядрените опити са прекратени след като СССР отново повдигат въпроса за режима на инспекциите, а САЩ откриват, че подземните ядрени опити са много по-трудни за засичане от тези в атмосферата.
През 1959 г. Айзенхауер предлага договор за ограничена забрана на ядрените опити (само в атмосферата), докато продължават разговорите за експериментите под земя и в Космоса. Хрушчов отговаря с контра-предложение за забрана на всички ядрени оръжия в рамките на едногодишен период. Разговорите се провалят и САЩ прекратяват едностранното прекратяването на опитите, но без да ги възобновяват. Същото прави и СССР. През февруари 1960 г. Москва се съгласява на разговори за ограничения обхват на договора, при условие, че САЩ и Великобритания се откажат от подземни експерименти за срок от пет години, докато се обсъди договор за всички ядрени опити. Въпреки протестите на Пентагона относно важността на подземните опити с оглед разработването на новите ядрени глави на МКБР, Айзенхауер дава съгласието си през втората половина на март за съветския план, заедно с британския премиер Харолд Макмилън. Разговорите са насрочени да привършат преди срещата на върха, определена за 16 май в Париж(*11).
Айзенхауер и Франко, 1959 г.
В резултат популярността на президента расте неимоверно бързо, особено след като след срещата с Хрушчов в Кемп Дейвид, президентът предприема през декември 1959 г. обиколка из Средиземноморието и Югоизточна Азия, а накрая е посрещнат с големи почести в Индия(*12). Той не решава нищо съществено с тази обиколка, но най-накрая поема в ръцете си външната политика и започва директни разговори с руснаците. В същото време тезата за ракетното и технологическо изоставане на САЩ набира скорост. Това личи от дейността на назначената от президента специална Комисия по националните цели, провела през февруари 1960 слушания в Сената на САЩ. “Големият въпрос на новото десетилетиe”, пише “Тайм” по този повод, е дали САЩ имат “план и цел как да запазят водещата си позиция и се изправят срещу съветските заплахи”(*13).
Външнополитическите аспекти оказват своето въздействие и върху старта на кандидат - президентската надпревара, въпреки че основната роля в очертаването на водещите тенденции в двете партии играят вътрешнопартийни и вътрешнополитически и регионални съображения. Съотношението на силите в кампанията за пореден път се оказва в плен на политическата география, на вътрешните процеси в двете партии и динамичната еволюция на двете коалиции. Отново и дори с още по-голяма сила роля през 1960 г. оказват демографските и етническите фактори, промените в политическата култура, въпросите за гражданските права на негрите и другите малцинства, въпросите на икономическото развитие и данъците. В решаващи моменти на кампанията твърде влиятелни ще се окажат и някои считани за периферни фактори като религиозният, а едва след изборите ще стане ясно, че тези избори са станали исторически и с още нещо: осъзнаването на ролята на мас-медиите и политическия маркетинг в избирателния процес.
Ролята на телевизията и създаваните от нея образи на политиците често се изплъзват в хода на кампанията от тяхната воля, влияние и пари. В тази връзка от пролетта до есента на 1960 г. американците ще започнат да отделят все по-голямо внимание на новините от различни краища на света, за да се окаже техният избор подвластен в крайна сметка на отговора на въпроса кой от основните кандидати е по-добре подготвен да се справи с предизвикателствата на Студената война, а така също и кой има решимостта и далновидността да води нацията в трудни моменти на изпитания и криза.
В началото на 1960 г. в лагера на РП има двама ясно очертани претенденти за поста на Айзенхауер – вицепрезидентът Ричард Никсън и губернаторът на най-големия щат в страната (Ню Йорк) Нелсън Рокфелер. През вторият си мандат Никсън се опитва да излезе от образа на партизанстващ републиканец и се опитва да имитира стила на президента, за да затвърди образа на зрелия и опитен политик и държавник. В тази връзка прави голяма обиколка из Латинска Америка през пролетта на 1958 г. – посрещнат е много добре в Аржентина и почти е изгонен от Венецуела. Въпреки енергичните си усилия, вицепрезидентът се проваля в подкрепата си за кандидатите-републиканци на междинните избори през ноември 1958 г(*14).
Три дни след тези избори Никсън изостава сериозно в рейтинга на Галъп – 41 срещу 59 % спрямо Кенеди. На този фон Рокфелер изглежда в много по-добра позиция, след като побеждава с голяма разлика Аверил Хариман в губернаторските избори в Ню Йорк в същите тези избори(*15). Въпреки рейтингите, Никсън скоро декларира, че ще се бори за кандидатурата на РП и започва да изгражда щаб. Бившият председател на НК на РП Леонард Хол (противник на Рокфелер) се заема с републиканските лидери, а с конкретната организация са натоварени двама калифорнийци – Робърт Финч и Хербърт Клайн.
Доста ползотворна тактика се оказват визитите в чужбина. След откриването на търговска изложба на СССР в САЩ, Белият дом изпраща Никсън на обиколка в СССР и за да открие подобна американска изложба в Москва. Случайно или не, но в навечерието на посещението, започнало на 23 юли 1959 г., президентът Айзенхауер подписва документ, обявяващ “Седмица на поробените народи” в САЩ. Срещайки се с Никсън в Кремъл, Хрушчов напада остро американския президент. Никсън дипломатично отклонява темата, но спорът продължава и пред телевизионните камери в парка Соколники, където е изложбата. Стига се до остра полемика между двамата, запечатана от телевизионните камери пред щанда на образцовата американска кухня, поради което епизодът влиза в историята с името “кухненския дебат”. Хрушчов обвинява американските империалисти в идеологическа диверсия и опити да замъглят съзнанието на съветските трудещи се, показвайки лукс, който е недостъпен за обикновения американец. Никсън отговаря рязко, започва да размахва пръст на Хрушчов и всичко това става под смразения поглед на бъдещия наследник на Хрушчов (Леонид Илич Брежнев) и на американските телевизионни екипи и фотографи. Добрият тон е скоро възстановен и визитата преминава без други инциденти(*16). На връщане Никсън минава през Варшава, където е посрещнат крайно сърдечно от неколкостотин хиляди поляци.
Връщайки се в САЩ, Никсън е изненадан, че “кухненският дебат” е свалил преднината на Кенеди в проучванията на Галъп до някакви 3%. В късната есен на 1959 г. Никсън за пръв път изпреварва своя опонент-демократ с 53 на 47%(*17). Възприетата предизборна стратегия е логична. РП е партия на малцинството в политическата система и за да спечели Белия дом, тя трябва да събере и гласовете на поне половината независими избиратели, а освен това да убеди и поне 5 милиона демократи, гласували за Айзенхауер, да продължат да подкрепят РП. Именно външнополитическите проблеми, които да изземат част от антирепубликанската реторика на демократите по въпросите на вътрешната политика е според Никсън ключът към успеха му в изборите(*18).
Възходът на Никсън естествено повлиява негативно на шансовете за успех на Нелсън Рокфелер(*19). Вицепрезидентът, поради поста който заема и популярността, която получава изведнъж, изземва полето на изява, на което Рокфелер разчита. Заместник-държавен секретар при Рузвелт и Труман и съветник по националната сигурност на Айзенхауер, Рокфелер се е превърнал в основен пропагандатор на американската стратегия в Студената война. Той е един от първите републиканци, който отрано започва да говори за американското изоставане във военната област и необходимостта от превъоръжаване. С тези позиции привлича подкрепата на мнозина независими избиратели и либерални републиканци, но отблъсква партийното ръководство, което не може да приеме критиката срещу политиката на Белия дом, считайки я, че разцепва партията. Оценявайки трезво, че не може да преодолее тяхната съпротива, Рокфелер обявява през декември 1959 г., че не е активен кандидат за президентската номинация на РП. Той обаче не се обявява в подкрепа на Никсън и заявява,че ще продължава да демонстрира отношението си по наболелите национални проблеми(*20). Еднo от обясненията за неговото оттегляне е, че причината се крие в проучванията за първичните избори в Ню Хампшър, даващи преднина на Никсън спрямо Рокфелер от 75 към 15%.
Никсън е разочарован от този ход, тъй като е очаквал да води активна кампания в първичните избори, с която да си направи допълнителна реклама. Затова решава да се сниши в предстоящите месеци. Той даже не обявява публично кандидатурата си, а изпраща прессекретаря си Х. Клайн да съобщи, вицепрезидентът е позволил името му да бъде включено в листите за първичните избори. Същевременно е съобщено, че вицепрезидентът няма да агитира за своята кандидатура, а ще съсредоточи вниманието си върху работата с президента в името на мира и националната сигурност. За разлика от 1956 г., този път Айзенхауер изразява отрано своята подкрепа – най-напред в лично писмо през януари, а през април – и публично(*21).
Айзенхауер предоставя на Никсън свободата да говори и изразява собствено мнение по външнополитически въпроси. Съзнавайки реалностите на политическата борба, Никсън решава да не се възползва от тази свобода и се придържа към политиката на Белия дом като избягва подводни камъни от рода на изоставането в ракетната област. Тази нерешителност бързо се отразява в проучванията и още през март Никсън отново изостава според Галъп спрямо Кенеди – 47 срещу 53 %. Дори доброжелателно настроени към републиканците журналисти са изненадани от образа на “новия” Никсън – кротък и неангажиращ се с полемики. Причината е, че в момента срещу него няма противник. В цялата си политическа кариера той се е справял с някого. Самотен и интровертен характер по природа, ситуацията е доста непривична за него.
Скоро Студената война ще хвърли за пореден път сянката си върху борбата за президентската кандидатура на двете партии. През пролетта на 1960 г. се разразява една от поредните кризи на глобалното противопоставяне Изток-Запад, за която хроникьорът на президентските избори през 60-те и 70-те години Т. Уайт ще напише, че “на пръв поглед цяло галактично пространство разделя политическото развитие на Свредловск от това на Западна Вирджиния. И въпреки това, в утрото на 1 май 1960 г., докато Хюбърт Хъмфри и Джон Ф. Кенеди се събуждат, за да поемат отново по пътищата на Апалачите, едно момче, израснало в същите тези планински хълмове вече ще се спуска с парашут от небето, за да се приземи в нивите край Свредловск. Неговата зла участ е да свърже в едно двете политически системи по начин, който ще предопредели за година напред едновременно световната дипломация и поредното изборно упражнение на американците”(*22).
.jpg)
Момчето се казва Франсиз Гари Пауърс, роден в Кентъки, израснал във Вирджиния, а предната вечер (американско време) излетял от Пешавар, Пакистан със самолет Ю-2 и задача да извърши разузнавателен полет на голяма височина като прелети през целия Съветски съюз и да се приземи в Норвегия. Свален със съветска ракета “земя-въздух”, той става първият официално признат американски шпионин, заловен от Съветския съюз. Скоро Пауърс прави пълни самопризнания и политиците във Вашингтон се оказват много по-заангажирани с инцидента, отколкото с разгръщащата се предизборна борба и важните за тях резултатите от първичните избори в Западна Вирджиния(*23). Изведнъж въпросите на опасността от ядрена война и отговорността за запазването на мира, за нуждата на една свръх-държава да има адекватно разузнаване, за да гарантира своята сигурност, за политическия контрол върху взимането на деликатни решения във военната област в навечерието на насрочената през следващата седмица среща на високо равнище в Париж вкарват външнополитическия дебат в предизборната борба.
Инцидентът със сваления Ю-2 се оказва вписан в един много по-всеобхватен и изпълнен с динамични събития контекст. От една страна, това е насрочената среща в Париж, на която трябва да се обсъждат берлинския въпрос, отношенията Изток-Запад и въпросите на разоръжаването. Възможно е срещата да е била предварително обречена на неуспех, но преекспонирането на инцидента с Ю-2 го превръща в основната причина за нейния провал. Същевременно, инцидентът повдига въпроса за това кой е разрешил полета и доколко подобен род събития, в които военните взимат решенията, не биха довели до световен военен конфликт с оглед мощното оръжие и системите за ранно предупреждение, с което разполагат свръхдържавите. И накрая, от инцидента става ясно, че високопоставени служители на Пентагона и администрацията лъжат пред света и вътре в страната за точния ход на събитията, което поставя под въпрос честта и престижа на САЩ в чужбина и вътре в страната(*24). Това са проблеми, които трудно могат да бъдат преведени на обикновен човешкия език, за да може да ги оцени адекватно общественото мнение в страната. Но ефектът върху образа на Америка в чужбина е толкова пряк и силен, особено с оглед на последвалите събития, че той определено повлиява на президентската кампания. Същевременно инцидентът е първото от серия събития, довели до изостряне на международната обстановка в средата на 1960 г.
Подобни мисии над СССР се провеждат от юни 1956 г. Съветските власти протестират, но американската администрация ги продължава, тъй като дават ценна информация за съветските ракетни площадки. На хартия президентът дава разрешение за всеки от тези полети, но на практика ЦРУ има оперативен контрол над операциите. Дали Айзенхауер е знаел за конкретния полет – по-вероятно не, защото в навечерието на срещата в Париж подобно действие само би му навредило. ЦРУ бърза с осъществяването на полетите, защото може да бъдат забранени след срещата в Париж като жест на добра воля. Свален от ракета “земя-въздух”, Гари Пауърз катапултира и е заловен, без да използва ампулата цианид, която има и трябва да поеме според нструкциите.jpg)
Първото официално американско съобщение, направено от ЦРУ чрез НАСА е, че метрологичен самолет се е изгубил над Турция, а после вероятно се е отклонил над съветска територия. На 5 май Хрушчов заявява, че е свален съветски шпионски самолет, “извършващ бандитски полет”. Държавният департамент твърдо отрича. На 6 май Хрушчов отново, в реч пред Върховният съвет на СССР, разкрива, че е заловен шпионски самолет Ю-2, заедно с пилота Гари Пауърз, фотографските плаки със заснетите обекти и ампулата цианид(*25). Хрушчов декларира, че е готов да се срещне с американския президент, който най-вероятно е бил заблуден от милитаристичните среди и не е знаел за полета. Айзенхауер най-напред заявява чрез държавният секретар, че не знае за случая, а два дни по-късно поема пълната отговорност, обявявайки полетите за “отвратителна, но жизнено-важна необходимост” (*26). Запитан дали ще продължи разузнавателните полети, президентът заявява на 11 май 1960 г. отказва да изрази ясна позиция. Американското обществено мнение не вижда нищо лошо в продължаването на поетите. Лидерът на мнозинството в Сената Линдън Джонсън предупреждава Хрушчов да не използва инцидентът за разделянето на американския народ. Само Адлай Стивънсън от всички кандидати на ДП критикува президентската администрация, че така е поставила под въпрос срещата на върха. Някои журналисти призовават Айзенхауер да обяви прекратяването на полетите като жест на добра воля в името на срещата на върха. На 15 май Никсън защитава по телевизията позицията на Белия дом – според него полетът е бил “необходим поради създадената разузнавателна празнина в навечерието на конференцията”(*27).
Н. Хрушчов (вляво) и външният министър Андрей Громико (вдясно) в Париж на път за провалилата се "среща на върха", 16 май 1960 г.
Срещата на върха е пред провал. Айзенхауер пристига на 15 май (един ден по-рано) в Париж за предварителни преговори със западните съюзници. Напрежението се засилва, след като шефа на Пентагона Томас Гейтс заповядва повишена бойна готовност на американските части по цял свят в ранните часове на 16 май. Срещата въобще не се провежда. Хрушчов бойкотира първото заседание. Появява се след обяд на светско събиране и поисква от Айзенхауер да осъди мисията на Пауърз и да обещае прекратяване на полетите като цена за провеждане на конференцията. И, което е съвсем обидно за САЩ, Хрушчов публично заявява, че отменя поканата към Айзенхауер да посети СССР. Същевременно съветският лидер предлага отлагането на конференцията за 6-8 месеца, за да може да се преговаря за световния мир с новата американска администрация(*28). Съвсем спокоен, Айзенхауер отхвърля исканията на Хрушчов и отказва да се извини за полетите на Ю-2. Освен това съобщава, че след 1 май тези полети са прекратени и няма да бъдат възстановявани (явно това решение е взето еднолично, без да се уведоми Р. Никсън)(*29). Тези действия обаче са твърде късни – явно Хрушчов знае, че няма да получи отстъпки по германския въпрос и търси повод да провали или отложи срещата. След изявлението на Айзенхауер Хрушчов се нахвърля отново с тиради срещу САЩ, но не поставя нов времеви ултиматум за Берлин. След това посещава ГДР и се връща в Москва. Айзенхауер посещава Португалия и също се връща във Вашингтон.
Подтикнат от динамичните събития, който според него налагат активната му намеса, Нелсън Рокфелер обявява 26 май кандидатурата си(*30). Никсън се въздържа от коментари, като намеква, че Хрушчов е търсил повод да провали среща, която не може да манипулира. На 25 май Айзенхауер излиза с обръщение към нацията, в която набляга на въпросите на националната сигурност, предопределящи нуждата от разузнавателните полети и информира американската общественост за позицията на САЩ в Париж(*31). Постепенно отзвукът от инцидента утихва. През юни специално назначената за случая анкета на Комисия по външните работи на Сената, начело с У. Фулбрайт, публикува доклада с изводите си. В него инцидентът с Ю-2 е представен като “непосредствената причина за провала на срещата на върха”, но иначе тонът е доста умерен и изразява единствено съжаление за прикриването на фактите, до решителната намеса на президента(*32).
Ефектът на кризата върху кампанията е съществен, въпреки че съвсем не и еднопосочен. На пръв поглед, републиканците губят основни аргументи в кампанията си, свързани с тезата за мира и просперитета на нацията. Но всъщност, Никсън излиза от ситуацията с по-силни позиции. Практиката му да избягва ясни изявления му дава свобода на действие и гъвкавост. Той смята да изгради образа си на продължител на делото на Айк, но, когато се оказва, че Белият дом е в задънена улица, той има възможност да покаже лична позиция и опит да се противопостави на съветския ръководител. Ако през април Никсън изостава спрямо Кенеди 46 към 54%, в началото на юни даже възстановява минимална преднина от 51 към 49%(*33).
Студената война продължава да влияе на президентската капания и през юни 1960 г. Провалът на Парижката среща продължава да дава своя ефект и като следствие от предизвикателното отношение на Н. С. Хрушчов с цел повлияване на разгарящата се кандидат-президентска надпревара. В началото на юни съветският лидер дава пресконференция в Москва, в която нарича президента Айзенхауер “безгръбначен” и го обвинява, че съзнателно е провалил конференцията. Дава ултиматум на САЩ от 6-8 месеца за организирането на нова среща на върха като в противен случай заплашва с нова Берлинска криза. И като капак на всичко заявява, че предпочита да работи с президент от ДП. Републиканците не обръщат внимание на заплахите му, докато кандидатите - демократи осъждат опита за намеса в президентската кампания (единствен Стивънсън се въздържа от мнение по въпроса)(*34).
Вместо да отговори на предизвикателствата на Хрушчов, президентът Айзенхауер решава да направи “мисия на добра воля” в Далечния изток. Програмата включва кратки посещения във Филипините, Тайван, Южна Корея и 3-дневен престой в Япония. Още преди тръгването на президента от САЩ в Япония избухват анти-американски демонстрации, организирани от студенти-комунисти. Държавният департамент е силно загрижен за сигурността на президента. Надделяват обаче политическите съображения и страхът от загуба на популярност, особено след провала на срещата в Париж и посещението в Москва. Визитата започва по предварителната програма. В средата на юни президентът Айзенхауер пристига във Филипините, където е посрещнат много радушно. Същевременно в Япония пристига екип за подготовката на визитата, който е блокиран от стачкуващите студенти и евакуиран с хеликоптери.
Под натиска на събитията, японският премиер Нобусуке Киши декларира, че не може да гарантира безопасността на президента и оттегля поканата си. Отмяната на посещението е обявено на 16 юни като вината е хвърлена на “малко организирано малцинство, организирано от комунистически агитатори, действащи под контрола и указания, идващи отвън”. Въпреки опитите на Айзенхауер да хвърли вината върху СССР, администрацията получава сериозен удар върху престижа си. Сп. “Нюзуик” пише, че “никога досега президент на САЩ не е бил унижаван по подобен начин по време на посещение в чужбина”, а Галъп отчита спад в популярността на президента от 68 на 61%(*35).
Президентът Айзенхауер се оттегля на лятна почивка, но не преди да вземе отношение по още един парлив външнополитически въпрос – Куба. През последните месеци там се е засилила антиамериканската пропаганда на режима на Фидел Кастро, който постоянно обвинява американците, че искат да свалят режима му и да лишат кубинците от възможността да се освободят от капиталистическата експлоатация. В началото на юли 1960 г. Хавана национализира собствеността на две американски петролни рафинерии, отказали да преработват вносен съветски петрол. Като контра-мярка президентът на САЩ поисква от Конгреса съгласие за преразглеждане на квотата за внос на кубинска захар. Конгресът дава на 3 юли това съгласие и квотата е редуцирана със 700 хил. тона, което на практика означава спирането на вноса за 1960 г. Повечето експерти с основание посочват, че това ще обвърже още по-тясно Хавана с Москва, но Айзенхауер се оправдава с враждебната политика на Куба към САЩ(*36). В отговор, Ф. Кастро продължава с национализацията на американска собственост на Острова.
С далеч по-дългосрочни последици обаче отново се оказват действията на Н.С. Хрушчов. На 9 юли в Кремъл съветският ръководител обещава икономическа и военна помощ на Куба, включително разполагането на съветски ракети, които да защитят Острова “в случай, че агресивните сили на Пентагона посмеят да започнат интервенция срещу Куба”. Президентът на САЩ излиза с остро изявление във връзка с “опита за намеса на СССР в Новия свят” и декларира, че “САЩ, в съответствие с поетите от тях международни задължения, няма да позволят създаването на доминиран от комунистите режим в Западното полукълбо”(*37). Демократите, заети с предстоящия си конгрес в Лос Анджелиз не взимат никакво отношение. Единствен Кенеди нарича репликите на Хрушчов “първата реална атака срещу Доктрината Монро пред последното столетие”(*38).
Скоро Хрушчов подновява атаките си срещу САЩ заради Куба. На пресконференция пред над 300 журналисти в Москва, той заявява, че “Доктрината Монро си е изживяла времето...тя е умряла, според нас, от естествена смърт”(*39). Държавният департамент реагира остро, а на 19 юли, по повод повдигнатите на специалната сесия на Съвета за сигурност обвинения от страна на Куба за намеса във вътрешните й работи, Х. К. Лодж обвинява руснаците, че “проливат крокодилски сълзи за Куба”, докато отричат права и свободи на народите в Източна Европа. Съветският представител е принуден да чуе от американския представител следното: “Не ни докосвайте; не докосвайте тези, с които сме свързани; не се опитвайте да разширите комунистическия империализъм”(*40). Общественото мнение в страната реагира позитивно на твърдостта на Айк, но същевременно нараства и притеснението, че Куба се превръща в сериозен външнополитически проблем на страната. Съчетано с другите събития – Ю-2, провала на срещата на върха и отмяната на посещението в Япония, това дава нов коз в ръцете на демократите и превръща външната политика в потенциален проблем в същинската надпревара през есента, тъй като подронва съзнателно градения от републиканците образ на мир и сигурност в света като резултат от тяхното осемгодишно управление.
.jpg)
Докато се провежда конгреса на демократите в Лос Анджелиз (11-14 юли 1960 г.) по света се случват събития, затвърждаващи тезата на Кенеди, че световната дипломация е в криза. На преден план през юли излиза още един от “горещите фронтове” на Студената война – процесът на деколонизация и стремежът на свръхдържавите да наложат приятелски режими в новоосвободените колониални страни. Този път поводът е Белгийско Конго, получило независимост от Брюксел на 1 юли 1960 г. Липсата на подготвен и образован елит, който да управлява страната за няколко дни довежда страната до анархия. Съставените от местно население части се разбунтуват срещу своите бели офицери и в столицата Леополдвил започва терор срещу европейците. Президентът Джозеф Касавубу и министър-председателят Патрис Лумумба призовават ООН за намеса с цел прекратяване на хаоса и изгонване на белгийците от страната(*41). В ООН САЩ и СССР подкрепят резолюцията, даваща право на генералния секретар на ООН Дъг Хамершалд да изпрати омиротворителни части на ООН, съставени от африкански държави, които да заместят белгийските части в столицата. След около седмица в страната са изпратени части от Гана, Етиопия, Тунис и Мароко, които започват да възстановяват реда. Оправдавайки се, че все още белгийците владеят провинцията, П. Лумумба поканва съветски войски, ако в тридневен срок всички европейци не се изтеглят от страната(*42).
Патрис Лумумба подписва акта за независимостта на Конго, 1960 г.
Представителят на САЩ в ООН Х.К. Лодж декларира, че страната му “ще направи всичко възможно, за да предотврати изпращането на войски, които не са изрично поискани от ООН”. Очертава се съветско-американски сблъсък по конгоанския въпрос, но той е предотвратен от бързите действия на частите на ООН и бързата евакуация на всички белгийски части. На 21 юли редът в Конго е възстановен – факт, който сп. “Тайм” нарича “най-голямото постижение в кратката история на ООН”(*43). Кризата обаче далеч не е преодоляна, тъй като Моис Тчомбе заплашва да откъсне богатата на минерални суровини провинция Катанга и така да лиши страната от област, изключително важна за икономическото й развитие(*44).
И още един неприятен инцидент – на 11 юли съветските власти съобщават, че са свалили американски разузнавателен самолет РБ-47, извършващ полет над руски териториални води в Баренцово море. Самолетът изчезва още на 1 юли, но имайки горчив опит след случай през май, американското правителство изчаква СССР да обяви за инцидента. На 12 юли президентът Айзенхауер обвинява Москва в “акт на непредизвикана агресия”, при който е свален разузнавателен самолет над “международни води”. Президентът изисква незабавното освобождаване на двамата оцелели членове на екипажа и заплашва да свика Съвета за сигурност, за да вземе отношение относно “незаконните действия и необосновани заплахи на съветското правителство”. Той признава, че самолета е бил натоварен с електронно оборудване и е извършвал разузнавателен полет, но отрича нарушаването на съветското въздушно пространство. Лодж отново се ангажира с остри речи в ООН, наричайки съветските действия “пиратство в открито море” и обвинявайки ги за “бруталния”и “циничен” начин, по който водят Студената война. На 26 юли Съветът за сигурност отказва да осъди САЩ с 9-2 гласа(*45).
Всички тези събития показват поредната кризисна фаза в развитието на Студената война, която по думите на Р. Дивайн е “по-студена от всякога”(*46). Независимо, че Лодж и донякъде Айзенхауер получават симпатията на съгражданите си за твърдата си позиция, все повече се налага убеждението, че САЩ изпада в глобална дефанзивна позиция. В политически план това не може да не се отрази на предизборната надпревара. При растящото глобално напрежение републиканците не биха могли да се хвалят с постиженията си и с това, че са постигнали мир и разбирателство в света, сдържайки СССР. Не е случаен призивът на сп. “Тайм” следващата администрация да съгради отбранителна и външна политика, която е “ориентирана не към уреждането на Студената война, а към победата в нея”(*47).
В лагера на републиканците единственият политик, който може да отнеме инициативата в областта на националната сигурност от Никсън е Нелсън Рокфелер, който изведнъж се очертава като най-силния критик на политиката на Белия дом в областта на отбраната. На 10 юни той излиза със специално изявление за пресата, в което критикува Никсън, че не взима отношение по важните за нацията проблеми. Декларацията, написана от Е. Хюз и Х. Кисинджър обвинява вицепрезидента, че не се е обявил за по-голямо увеличаване на военните разходи. През следващите дни Рокфелер се обявява за възобновяване на подземните ядрени опити, а така също и за създаване на регионални федерации в Европа. Пред Национална конференция на губернаторите той заявява, че “през последните 15 години военната мощ на САЩ в сравнение с тази на Съветския съюз постоянно и драстично спада”(*48).
Осигурил си повече от достатъчно гласове за номинацията, Никсън отказва да започне дебат с Рокфелер по въпросите на националната сигурност и отбраната. На предложението за увеличаване на разходите за отбрана с 3 млрд. дол. вицепрезидентът отговаря с фразата “без коментар”. Същевременно той се презастрахова през репортери, че ще “уважи често изразяваното от губернатора мнение, че не иска да се кандидатира за президент”. Проблемът на Никсън е свързан с обвързаността му с Белия дом и фактът, че всяка идея за промяна във външната и военната политика преминава през критиката и раздалечаването от президента Айзенхауер. Цялата предизборна стратегия на Никсън през първата половина на 1960 г. е центрирана около големия му международен опит, дълбоките познания в международните дела и твърдото противопоставяне на Хрушчов и СССР. В тази връзка сп. “Нюзуик” коментира, че “в тази президентска кампания, враждебността на Н. С. Хрушчов може да се превърне в приятелски жест към съответния кандидат”(*49).
Никсън обаче не може да заобиколи разходите за отбрана при обсъждането на съответния раздел на партийната платформа. Рокфелер се включва активно в работата по партийната платформа в комисията, начело с Чарлс Пърси и Мелвин Лейърд. Пред нея той настоява за включването на фраза за променящия се в полза на СССР баланс на силите в света, както и за увеличаването на разходите за отбрана. След като Дж. Кенеди посочва на конгреса на ДП Л. Джонсън като свой вицепрезидент, Никсън губи надеждата, че може да спечели гласове в южните щати. Затова търси замяната им с гласовете на някой друг голям щат и Ню Йорк се оказва подходящ със своите 44 гласа в Избирателната колегия.
Три дни преди началото на конгреса на РП Никсън организира среща с губернатора на Ню Йорк в неговия апартамент на Пето авеню. От тези разговори произлиза текста на един съгласуван меморандум, който Рокфелер раздава на другия ден на журналисти. В “меморандума за съгласие от Пето авеню” (както скоро става известен) залягат някои от предложенията на Рокфелер – за подземните ядрени опити и за по-големите военни разходи. Въпреки, че не се споменават конкретни суми, в текста се декларира, че “САЩ могат и трябва да си позволят увеличени военни разходи за пълното прилагане на тази програма”. Освен това в него се съдържа и критика към Айзенхауер, че “не трябва да има цена, която не може да бъде платена за сигурността на Америка”(*50). Никсън е изненадан от публикувания текст и бързо изразява несъгласие с документа, под който обаче стои подписа му. В РП започват спорове доколко Никсън е предал част от идеите си и е изневерил на президента Айзенхауер. Правят се сравнения между този меморандума и подписания осем години по-рано меморандум между Тафт и Айзенхауер. В. “Ню Йорк таймз” дори прави извода, че “споразумението е прекалено много в полза на Рокфелер, включително и със скритата критика на отбранителната и външна политика на Айзенхауер”(*51).
.jpeg)
На Националния конгрес на РП в Чикаго (25-28 юли 1960 г.) Никсън се опитва да възстанови единството в партията. Още първия ден той пристига и убеждава комисията по платформата да изработи по-умерен текст. В крайна сметка, външнополитическият раздел на платформата е доста компромисен, обещавайки по-активна политика в бъдеще, без да критикува политиката на Белия дом. Премахнат е текстът за подземните ядрени опити и се появява видоизменената фраза, че “няма цена, която не може да се плати за отбраната и сигурността на Америка”. Идеята на Рокфелер за създаване на регионални федерации е спомената, но без да се уточнява какво точно ще представляват те. Републиканците отбелязват приноса на Айзенхауер за световния мир и препотвърждават подкрепа на САЩ за ООН, НАТО и външната финансова и военна помощ. В текста не се споменават Берлин, Конго или Куба и се заявява с доста голяма гордост, че “след 1954 г. нито една свободна нация не е попаднала зад Желязната завеса…Ние възнамеряваме да се придържаме към твърдата политика, която ни служи досега толкова добре”(*52). Следователно Никсън постига с това съществена политическа победа на конгреса, тъй като от една страна не отблъсква президента Айзенхауер, а от друга - преформулира някои от идеите на Рокфелер във вътрешната и външната политика, с което се надява да спечели щата Ню Йорк през есента.
В по-голямата си част конгресът на РП е откровена партийна проява. Бившият кандидат президент Т. Дюи атакува Кенеди заради неговия гаф в Орегон за случая с Ю-2: ”Според мен, президентът на САЩ не дължи извинение никому за това, че защитава страната си и свободния свят от един нов Пърл Харбър”. Президентът Айзенхауер говори един час в защита на своята политика, без да спомене нито един път Никсън. В крайна сметка, когато са преброени подадените гласовете, Никсън получава 1321 гласа срещу 10 гласа за Голдуотър. Веднага сенаторът от Аризона поисква името му да бъде оттеглено, за да получи кандидатът единодушно одобрение(*53).
По-късно същата вечер Никсън определя за свой кандидат за вицепрезидент Хенри Кабът Лодж – представителят на САЩ в ООН. Лодж има подкрепата на Айзенхауер и е станал популярен през последните седмици с твърдата си позиция по време на дебатите в ООН по положението в Куба, кризата в Конго и инцидентът със сваления самолет РБ-47 над Баренцово море. Изборът му привлича критики от страна на либералните кръгове за това, че на моменти е бил по-твърд към руснаците в ООН, вместо да постигне същите цели с повече дипломация. Безспорно е, че през лятото на 1960 г. Лодж вече се е утвърдил като водещият говорител на САЩ по проблемите на Студената война. Оценявайки ролята си в тандема с Никсън, той посвещава цялата си реч при приемането на номинацията на проблемите на външната политика: “Основният двубой днес е водената борба на живот и смърт между комунистите, от една страна, и от другата страна –онези, които искат да живеят свободни. Точно това придава на изборите през 1960 г. толкова голяма важност за нас и за света”(*54).
Аналогични теми развива и Никсън в речта при закриването на конгреса. Той се спира накратко на вътрешните проблеми на страната, за да отдели по-голямата част от времето си на кризите в международните отношения. Никсън отрича обвиненията, че Америка изостава и обвинява опонентите си, че с подобни твърдения “дават козове в ръцете на комунистите”. Според него САЩ са “най-силната нация в света в икономическо, военно и идеологическо отношение”. Той настоява САЩ да изземат инициативата от ръцете на комунистите и да “преследват стратегията на победа на свободния свят”, за да може “не нашите внуци да живеят при комунизма, както казва Хрушчов”, а неговите да “живеят свободно”(*55).
В заключение, поведението на Никсън на конгреса на РП показва, че той окончателно се е измъкнал от сянката на Айзенхауер и демонстрира качествата си на политически лидер, който е превърнал Студената война в основна тема на своята предизборна кампания. Дори отрицателно настроеното към него сп. “Нейшън” признава, че “това бяха едни от най-впечатляващите и ефективни 50 минути политика, които някога сме гледали”(*56). Сп. “Тайм” отбелязва за кандидатите-републиканци, че “годините на Айзенхауер им дадоха зрелост и ги ситуираха по уникален начин като единствените, които могат да се изправят пред големия въпрос да политиката на САЩ в един напрегнат свят – темата, която те ще превърнат в основа на кампания на републиканците през 1960”(*57).
Editorial
1
ISSUE #5 (2008-08-11)